Болката изчезна и докато Джош се изправяше, откри, че вече не се бои. Всички страхове от последните пет дни бяха изчезнали.
Той се озърна, обхващайки с поглед укрепленията и групата защитници. Нямаше представа колко голяма е армията, срещу която са изправени, и макар че металната крепост бе изградена добре, Джош инстинктивно разбра, че няма да издържи до сутринта. Тя бе проектирана да устоява на човешки нападатели. Той машинално вдигна глава, опитвайки се да прецени времето по разположението на звездите, но те бяха скрити зад слой облаци с кехлибарен оттенък… а после се сети, че носи часовник. Осем и двадесет и пет. Имаше поне девет часа до разсъмване, когато Дивия лов щеше да се оттегли в здрачното си Сенкоцарство.
Той потупа с каменния меч по дланта на лявата си ръка и се огледа, присвил очи. Как би атакувал такова място? Скатах щеше да знае; Девата-воин би могла да му каже срещу какво са изправени и откъде ще дойде първата атака. Предполагаше, че нападателите не са докарали обсадни машини, така че един щурм на стените би им коствал много време и жертви. Рогатия бог трябваше да направи пробив…
А после Джош внезапно осъзна, че не се нуждае от Девата-воин, за да му дава напътствия. Той вече знаеше. Софи бе права: когато Марс го бе пробудил, му бе дал своите военни познания.
Момчето се обърна да изгледа Паламед и Шекспир. Хрътките на Гавраил се бяха покатерили по металните стени, присъединявайки се към другите, които вече бяха там. Имаше общо около стотина воини и Джош знаеше, че те не са достатъчни. Всички бяха въоръжени с лъкове и стрели, арбалети и копия. „Защо нямат съвременни оръжия?“ — зачуди се той. Стрелците имаха по една стиска стрели в колчаните, а копиехвърлячите — по две или три копия всеки. След като хвърлеха копията и изстреляха стрелите си, щяха да станат безполезни. Щяха само да стоят и да чакат нападателите.
Джош откри, че се обръща към портата, и ръката му едва ли не по своя собствена воля се вдигна и насочи натам върха на меча. Знаеше, че това е най-слабото място на всяка крепост. Устните му се извиха в зловеща усмивка.
— Той ще съсредоточи атаката си тук — каза Джош, вперил очи в портата, без да се обръща конкретно към никого, и сякаш в знак на съгласие от острието се издигна струйка сиво-черен дим. Там Рогатия бог щеше да се опита да направи пробива.
В този миг върху портата се стовари толкова силен удар, че стените заехтяха. Високите купчини от коли се размърдаха. Още един удар като от таран разтресе нощта. Някъде вдясно една кола се прекатури и се сгромоляса на земята. Стъклата й се пръснаха.
Еленът изрева пак и в този звук имаше необуздана сила.
Кларент сякаш реагира на звука. Потръпна и се изви в дланта на Джош. Жега обхвана китката на момчето и изведнъж аурата му пламна в оранжево.
— Джош… — прошепна Софи.
Той се обърна да погледне близначката си и видя, че тя се взира в ръцете му. Сведе очи. Върху дланите му, които стискаха дръжката на каменния меч, се бяха появили чифт ръкавици. Приличаха на направени от мека кожа, бяха лекьосани и протрити, а кожата бе ожулена и зацапана с нещо като прах и кал.
Още един мощен удар се стовари върху портата.
— Нямаме достатъчно воини, за да удържим стените — каза Джош, разсъждавайки на глас. Посочи с Кларент. — Паламед и Шекспир трябва да отворят портата. Хрътките на Гавраил биха могли да избиват нападателите, докато те се блъскат на тесния вход.
Фламел пристъпи напред и посегна към Джош.
— Трябва да се махаме оттук.
В мига щом пръстите му докоснаха рамото на момчето, аурата на Джош грейна по-силно, жълти нишки от енергия плъзнаха по гърдите и ръцете му. Алхимика отдръпна бързо пръстите си, сякаш се бе опарил. Каменният меч засия за кратко в златно, после потъмня до грозно черно с червени петънца и Джош изненадващо бе залят от порой от чувства.
Страх. Ужасен всепоглъщащ страх от звероподобни създания и сенчести хора.
Загуба. Безчет лица — на мъже, жени и деца, семейства, приятели и съседи. Всичките мъртви.
Гняв. Чувството, което надделяваше, бе гняв — едва сдържан всепоглъщащ гняв.
Момчето се обърна бавно да погледне към безсмъртния. Очите им се срещнаха. Джош моментално разбра, че тези нови чувства нямат нищо общо с меча. Беше държал Кларент и преди и познаваше странно отблъскващия характер на неговите спомени и образи. Разбра, че това, което бе усетил току-що, бяха мислите на Алхимика. Когато Фламел го бе докоснал, Джош беше усетил неговия страх, чувство на загуба и гняв, а и още нещо: само за миг бе доловил смътните образи на деца… много деца, в дрехи на дузина различни страни и от всякакви времеви периоди. И докато безсмъртният отдръпваше ръката си, Джош остана с впечатлението, че всички тези деца са били близнаци.