— Промених си мнението — каза кратко Джош. От една страна — разсъждавайки хладно, практично, логично, — знаеше, че най-умното е да избягат, да се скрият и да се прегрупират. Огледа се за Шекспир и го видя на бойниците, заобиколен от Хрътките на Гавраил. Барда беше готов да се жертва, за да спечели за другите време да избягат. Това нямаше нищо общо с логиката; беше емоционално решение. А понякога емоциите печелеха повече битки от логиката. Кларент трепереше в ръката му и за първи път Джош зърна беглите образи на върволица от воини, които бяха държали древния меч, бяха влизали в невъзможни битки, бяха се сражавали с демони и чудовища, дори с цели армии. Някои — много от тях — бяха загинали. Но никой не бе побягнал. Каменното острие шепнеше в ума му и се съгласяваше с него. Воините не бягаха.
— Джош… — В гласа на Алхимика започна да се прокрадва гняв.
— Оставаме! — сопна се момчето. Обърна се да изгледа Фламел и нещо в лицето и очите му накара Алхимика да отстъпи.
— Поставяш себе си и сестра си в ужасна опасност — рече ледено Фламел.
— Мисля, че сме в ужасна опасност от мига, в който те срещнахме — каза Джош. Несъзнателно вдигна димящото острие и го прокара във въздуха между тях, оставяйки диря от две лъкатушни линии. — През последните няколко дни бягаме с теб от опасност към опасност. — Устните му се дръпнаха и оголиха зъбите в страховита усмивка. — Мисля, че би трябвало да бягаме от теб.
Алхимика скръсти ръце, но не преди Джош да усети отново горчивия ментов мирис.
— Ще се престоря, че не си казал това.
— Но го казах. И говорех сериозно.
— Преуморен си — рече тихо Никола. — Съвсем наскоро беше пробуден и не си имал време да се справиш с това. Може би част от знанията на Марс са се просмукали в теб и са те объркали, а освен това — добави Алхимика, като кимна към Кларент — ти носиш Меча на страхливеца. Знам какво може да направи той, какви мечти носи, какви обещания дава. Може дори да накара едно момче да се мисли за мъж. — Той млъкна, пое си бързо дъх и промени тона си, прогонвайки горчивината от гласа си. — Джош, ти не разсъждаваш трезво.
— Не съм съгласен — отвърна Джош. — За първи път мисля съвсем ясно. Това — всичко това — е заради нас. — Той погледна над рамото на Алхимика, съсредоточавайки се върху Дивия лов.
Фламел се обърна да проследи погледа му.
— Да — съгласи се той. — Но не заради вас самите, заради Софи и Джош Нюман. А заради това, което сте и което можете да станете. Това е просто още една битка във война, която бушува от хилядолетия.
— Като печелиш битки, печелиш и войната — рече Джош. — Баща ми веднъж каза, че е най-добре битките да се водят една по една. Тази ще я водим.
— Може би трябва да попиташ сестра си — отвърна Фламел.
— Няма нужда — каза тихо Софи. Привлечена от спора, тя бе дошла и стоеше зад брат си.
— Значи сте единодушни за това? — попита Фламел.
— Двамата, които са един — рече Софи, наблюдавайки лицето на Алхимика. — Нали това сме ние?
Джош се обърна, за да се съсредоточи върху атаката. Хрътките на Гавраил бяха метнали копията си и бяха изстреляли последните арбалетни стрели. Металният проход сега бе изпълнен с гъсти облаци виещ се прах. В тях се движеха неясни фигури, но все още никой от враговете не бе успял да се измъкне навън. Паламед и Шекспир бяха слезли от стените и събираха Хрътките около входа на прохода. Джош изведнъж вдигна поглед, осъзнавайки, че стените са останали уязвими, и не бе изненадан, когато първата вълча глава се появи над бойниците.
— Ако сега с някой от вас се случи нещо — рече отчаяно Фламел, като се извърна от Джош и насочи вниманието си към Софи, — тогава всичко, което направихме, всичко, което постигнахме, ще се окаже напразно. Софи, ти притежаваш спомените на Вещицата. Знаеш какво са правили Тъмните древни с човечеството в миналото. Ако пленят теб и брат ти и вземат последните две страници от Сборника, ще направят с този свят същото, а и някои още по-лоши неща — много по-лоши неща.
Думите на безсмъртния пробудиха у Софи ужасни спомени и тя премигна, за да прогони кошмарните образи на опустошена и наводнена земя. Пое си дълбоко дъх и кимна.
— Но преди да направят каквото и да било, Тъмните древни трябва да ни хванат. — Тя протегна лявата си ръка, която се превърна в плътна сребърна ръкавица. — А ние вече не сме обикновени, нито пък сме съвсем хора — добави момичето с горчивина.
— Изтеглете всички назад! — извика Джош и когато се обърна да погледне сестра си, тя шокирана видя, че зениците му са станали златни, нашарени с черни и червени точици, също като цветовете на каменния меч, който държеше. Очите на Марс бяха червени, спомни си Софи. Преди да успее да каже нещо, Джош посегна и я хвана за ръката. — Ще ги изтеглим зад рова — каза той. — После ще го запалим.