Софи премигна. Гледаше как Джош стои гордо изправен, хванал в лявата си ръка пламтящия Кларент, а после очите й станаха сребърни, щом спомените на Вещицата нахлуха в нея и тя видя наложен върху брат й призрачния образ на Марс, в броня в червено и златно. Той също държеше меча в лявата си ръка.
Джош съзря Барда и си пое дълбоко дъх.
— Шекспир! — Мощен и заповеден, гласът му отекна в тишината и Барда и Паламед се обърнаха към него. Джош им махна и посочи към стените, които бяха посивели от вълци, преливащи над бойниците. — Отстъпвайте! Върнете се зад рова!
Барда понечи да поклати глава, но едрият рицар просто го хвана през кръста и метна дребния човек на раменете си. После, без да обръща внимание на ритането и протестите му, се обърна и се втурна към Фламел и близнаците, а Хрътките на Гавраил, в човешка и кучешка форма, го последваха по петите.
— Добра работа — рече Сарацинския рицар, като стигна до Джош. — Тъкмо щяха да ни залеят. Ти ни спаси. — Той свали Шекспир от раменете си и го остави прав на земята. После вдигна шлема си и се ухили, на безсмъртния. — Ах, само ако пишеше още, Уил; помисли си каква история би излязла от това. — Той погледна към Джош. — Тези са всички. И последните Хрътки на Гавраил са при нас. Да запалим рова.
— Не още. Нека изчакаме да се приближат — каза уверено Джош. — Това ще ги задържи. — После млъкна и изгледа Паламед, когато в ума му изплуваха съмнения. — Искам да кажа… нали ще ги задържи? Сражавал ли си се по-рано с Дивия лов?
Едрият рицар кимна.
— Да, бил съм се с тях. И още не съм виждал живо създание, което охотно би минало през огън. А въпреки външността си, Кернунос е отчасти животно.
— Няма да го прекосят. — Зачервеният Шекспир се обърна да погледне към тях. Очилата стояха накриво на лицето му. — Добавих едно-две нещица към петрола. Малко минерали, билки и екзотични подправки, които Древните и Потомците по някаква причина смятат за отблъскващи. Ровът е ограден с живак, а аз размесих в течността също така желязна руда и различни оксиди. Дори Кернунос няма да успее да мине през пламъците.
— Архонтът идва — прошепна Софи, но никой не я чу. Тя обгърна здраво тялото си с ръце, за да не се разтрепери. Вещицата от Ендор познаваше Кернунос; познаваше го, боеше се от него и го мразеше. В продължение на векове бе търсила останки от архонтската технология и систематично ги бе унищожавала — изгаряше книгите, стопяваше артефактите, убиваше разказвачите, които повтаряха историите. Опитваше се да заличи спомените си за онези, които бяха управлявали преди Древните. Сега тези спомени заплашваха да обсебят Софи.
Един чудовищен силует се раздвижи сред прахта, останал от Дивия лов, и Кернунос излезе от металния проход. Създанието вървеше бавно, без да бърза, крепейки с лекота тежката тояга върху лявото си рамо. Езици бял огън играеха по рогата му, прескачаха от едно разклонение на друго и окъпваха красивото му изваяно лице в мека светлина. Той наклони глава на една страна, изви устните си в усмивка и разпери широко ръце. Устата му се раздвижи, но думите, които се оформиха в умовете на слушателите, не бяха в синхрон с устните му, а звукът се състоеше от дузина гласове, говорещи едновременно. Близнаците го чуха да говори на английски с идеален бостънски акцент; в главата на Фламел езикът бе френският от неговата младост; Паламед чу думите на напевния пустинен език на Вавилон; докато за ушите на Шекспир говорът бе английски от епохата на Елизабет.
— Дойдох да пирувам. Дойдох за близнаците. Дойдох даже и за малко развлечение. Но не съм подозирал, че идвам да прибера стар приятел. — Кернунос протегна дясната си ръка и каменният меч в ръката на Джош запламтя в червено-черен огън и късчета тъмна пепел се извиха в нощния въздух. — Ти имаш нещо, което е мое, момче. Върни ми меча.
Джош стисна по-здраво оръжието.
— Той вече е мой.
Смехът на Рогатия бог бе лек, почти като кикот.
— Твой! Ти нямаш представа какво държиш.
Кернунос закрачи напред, огромните му кози копита газеха в калта. Той спря накрая на рова и ноздрите му се сбърчиха — това бе първият намек за изражение върху съвършеното му лице.
— Знам какво е — каза Джош. Направи крачка към Рогатия бог. Сега ги делеше само двуметровият ров, пълен с гъста черна течност. Джош бе хванал меча с две ръце и се опитваше да го задържи неподвижен. Оръжието трепереше, играеше в хватката му. А после той осъзна, че вибрациите, предаващи се по ръцете към раменете му, представляват равномерен пулс… като биенето на сърцето. Докато приятната топлина се разливаше по тялото му и се събираше в гърдите и стомаха му, той се почувства силен и уверен, не се боеше от никого и от нищо. Ако Кернунос го нападнеше, Джош знаеше, че ще съумее да го победи. — Това е Кларент, Огнения меч — рече той и гласът му бе еклив и звънтящ. — Видях какво направи с Нидхьог. Знам какво може да направи с теб.