— Заплашва ме едно човешко момче — каза учудено Рогатия бог.
Джош пристъпи на самия ръб на рова и се втренчи в създанието отвъд виещата се течност. Откъслечни мисли танцуваха в ума му, образи от времето, когато Кернунос бе носил меча.
— Наближава битка — каза високо Джош. — И мисля, че ще имам нужда от този меч.
Кернунос се усмихна.
— Помни, че го наричат също така Меча на страхливеца — рече той, като опря голямата си тояга в земята и се облегна на нея. Огромната му рогата глава се издаде напред, а кехлибарените му очи се впиха в Джош. — Това е прокълнато оръжие. Всички, които го носят, са прокълнати.
— Ти си го носил.
— Точно така — каза Кернунос. — И виж ме сега. Някога аз властвах над този свят; а сега изпълнявам чужди повели. Този меч ще те отрови, а накрая дори ще те погуби.
— Може и да ме лъжеш — рече простичко Джош, но някъде дълбоко в ума си знаеше, че архонтът казва истината.
— Че защо ми е да те лъжа? — Кернунос изглеждаше искрено изненадан. — Аз не съм нито Древен, нито Потомък. Няма причина да лъжа човеците.
Софи пристъпи напред и застана точно зад брат си. Скрита зад гърба му, тя опря леко палец в татуировката на китката си. Трябваше само да докосне червената точка в златното кръгче и Огнената й магия щеше да запламти. Рогатия бог я погледна със сияещите си очи, а зениците му се свиха до черни хоризонтални линии.
— Виждали сме се и преди — каза той с нотка на почуда в гласа, като местеше поглед от едното лице на другото.
Смаяни, близнаците поклатиха глави.
— Така е — настоя Рогатия бог.
— Мисля, че щяхме да си спомняме — рече Софи.
— Не си от онези, дето се забравят — добави Джош.
— Познавам ви — каза твърдо Кернунос. — Но тази загадка ще я разрешим по-късно — добави той, когато Никола, последван от Паламед и Шекспир, се приближиха забързано да застанат до близнаците. Рогатия бог ги изгледа всички поред, като започна и свърши с Алхимика. После се изправи, вдигна динозавърската си тояга и я насочи към Фламел. — Вечеря — каза той. След това тоягата се премести към Паламед. — Обяд. — Тоягата се плъзна обратно през гърдите на Алхимика, за да посочи Шекспир. — Закусчица.
— Имам чувството, че би трябвало да се обидя — промърмори Барда.
Рогатия бог го изгледа.
— А твоите Хрътки на Гавраил ще се присъединят към Дивия лов; двата древни клана отново ще се обединят. — Той надигна тоягата. В полумрака зад него настъпи раздвижване и скупчените вълци изведнъж се хвърлиха напред с раззинати челюсти.
Софи затвори очи, съсредоточи се, притисна палеца си към кръглата татуировка и създаде малка огнена топка в дланта си. Впи пръсти в рамото на Джош и го издърпа от края на рова, докато пускаше пламтящото златно кълбо в гъстата черна течност.
То цопна в петрола и заплува за миг, а после изчезна сред съскане и бяла пара.
— О — прошепна Софи. Имаше чувството, че всичкият въздух е изсмукан от дробовете ѝ, оставяйки я без дъх. Макар че едва вчера бе усвоила Огнената магия, тя вече бе станала част от нея. Беше я използвала в битка срещу дисите и гаргойлите, но сега осъзна, че знае твърде малко за свойствата й. Имаше още толкова много неща, които трябваше да научи.
Мълчаливият Див лов се втурна към рова. Джош падна рязко на едно коляно и потопи Кларент в гъстата течност. Мечът моментално избухна, лумна с глух тътен, който изпрати към небето лепкави черни пламъци. Силата на експлозията отхвърли Джош и Софи назад в калта — а от другата страна на рова вълците от Дивия лов се заблъскаха един в друг, докато се мъчеха да се дръпнат от огъня. Някои продължиха да се плъзгат напред по мократа земя, а други бяха избутани в пламъците от натиска на телата зад тях. Те моментално изчезнаха, превръщайки се в ронлива черна пепел.
— Ще си платите за това! — Кернунос посочи с тоягата си към Джош. — А що се отнася до теб, момче… ще си получа меча!
— Нека опитам пак. — Софи протегна пръсти и прати дебела струя жълт огън по огромната тояга на Рогатия бог. Тоягата пламна и се разнесе отвратителната воня на горяща кост. — Майка ти не ти ли е казвала, че е неприлично да сочиш?
Глава 31
Пернел Фламел слезе от последното стъпало на ръждясалата стълба и вдигна глава към мъничкото кръгче синьо небе високо над себе си. После се намръщи. Към нея се спускаше нещо, което приличаше на облак — носеше се право надолу по дългата шахта, водеща от повърхността на Алкатраз към стария контрабандистки тунел в недрата на острова. Облакът стана на кълба, а после се уплътни в Хуан Мануел де Аяла.