— Мадам Пернел, какво правите тук долу? — попита морякът на изискан испански.
— Не съм съвсем сигурна — призна Пернел. — Мислех си дали да не посетя Богинята-врана. — Предния ден — нима бе толкова скоро — Пернел и Ареоп-Енап бяха сразили Мориган, Богинята-врана, и нейната армия от птици. Древният искаше да даде Мориган за храна на някои от своите птицеядни паяци, но Пернел отказа и вместо това го помоли да отнесе овързаното създание в тъмната килия дълбоко в недрата на острова.
Когато Пернел бе освободила Ареоп-Енап от затвора, трябваше да развали сложна фигура от копия, забити в калния под пред вратата. На върха на всяко копие бе изрисувана стара Дума на силата и това създаваше преграда, която нито един представител на Древната раса не можеше да разруши. Щом Ареоп-Енап внесе здраво овързаната Мориган в килията, Пернел използва необикновената си памет, за да възстанови защитната фигура около входа на пещерата. После с помощта на кал и мидени черупки нарисува отново сложните шарки върху плоските върхове на копията, затваряйки Мориган зад Думи на силата и символи, по-стари от самите Древни. Само човек можеше да я освободи; Древните и Потомците не биха могли дори да се доближат до невидимата и смъртоносна магия, създадена от прастаро чародейство.
— Мадам — каза припряно Де Аяла. — Трябва да ви измъкнем от острова.
— Знам — отвърна Пернел и устните й се сгърчиха от отвращение, когато кракът й затъна до глезена във воняща блудкава кал. — Работя по въпроса. Видя ли някакви нереиди?
— Дузина от тях се препичаха на крайморските скали и зърнах още две около пристана. Не видях и следа от баща им Нерей, но знам, че трябва да е наблизо. — Тънки струйки се отделиха от призрака, когато той обхвана тялото си с ръце. — Те не могат да излязат на брега… но той може. И ще го направи.
Пернел направи няколко стъпки по коридора. Хвърли поглед назад към призрака, изненадана.
— Това не го знаех.
— Нереидите имат тела на жени, но са с рибешки опашки. Нерей има нещо като крака. Понякога излиза на брега в уединени рибарски селца, за да… за да яде или пък се промъква на някоя лодка посред нощ, за да грабне непредпазлив моряк.
Пернел спря и се вторачи в коридора. Далечният край на тунела се спускаше към морето и тя внезапно си представи как Морския старец пълзи оттам към нея. Тръсна глава, за да прогони образа, а после щракна с пръсти и създаде дълъг два-три сантиметра бял пламък като на свещ, който се рееше точно над средата на челото й. Подобно на лампата на миньорска каска, той хвърляше напред жълто-бял лъч. Пернел се обърна пак към Де Аяла.
— Ще стоиш ли на пост, за да ме предупредиш, ако някой или нещо се зададе?
— Разбира се. — Призракът се сгъна през средата, в опит да се поклони, без да има крака. — Но защо сте тук, мадам? В този тунел няма нищо, освен Богинята-врана.
Усмивката на Пернел озари полумрака.
— Именно нея дойдох да видя.
— Дошла си да злорадстваш ли? — Гласът на Мориган звучеше дрезгаво, почти като мъжки.
— Не — отвърна честно Пернел. Застанала на вратата, тя скръсти ръце на гърдите си и се взря в килията. — Дойдох да говоря с теб.
Ареоп-Енап бе изплел прекрасна кръгла паяжина по средата на подземната килия. Нишките бяха дебели горе-долу колкото кутрето на Вълшебницата и блестяха като течно сребро на светлината на пламъка, играещ над главата й. Точно по средата на паяжината лежеше с разперени ръце Богинята-врана, а пернатото й наметало бе разстлано около нея. Изглеждаше сякаш просто е увиснала във въздуха и всеки момент може да се спусне надолу.
— Не изглеждаш добре — каза Пернел след няколко секунди. В меката светлина се виждаше, че алабастровата кожа на богинята е придобила зеленикав оттенък. Черният й кожен костюм бе изсъхнал и се бе покрил с дълги цепки, които оголваха бледата й кожа. Сребърните капси по жакета й бяха зацапани и потъмнели. Тежкият кожен колан около кръста й бе прогизнал от влага, а по кръглите щитове върху него имаше петна със същия зелен цвят като този на лицето й.
Мориган се усмихна и облиза черните си устни с върха на езика си.
— А ти си остаряла през часовете от последната ни среща. Изглежда, ще умрем заедно.
Пернел помръдна ръка и пламъкът се плъзна към Мориган. Богинята-врана се опита да извърне глава настрани, но лепкавата сребърна паяжина я държеше здраво. Пламъкът се отрази в катраненочерните й очи, създавайки впечатлението, че те имат зеници. Костите личаха под плътта на лицето.