— Блестяща черна сълза набъбна в ъгълчето на окото й и се изтърколи по бузата й. — Ще умра тук днес, отровена от Оковаващите символи, и никога вече няма да видя небето.
Пернел гледаше как черната сълза капна от брадичката на Мориган. В мига щом се отдели от нея, тя се превърна в снежнобяло перце, което се спусна леко към земята.
— Може би Дий ще прати някого да те спаси.
— Съмнявам се. — Богинята-врана се закашля. — Ако умра, за него това ще бъде просто едно дребно неудобство. Дий ще получи нов слуга от своя Древен господар, а аз ще бъда забравена.
— Изглежда, и двете сме предадени от Магьосника — прошепна Пернел. Видя как още една черна сълза се търкулна по лицето на богинята и се превърна в бяло перце, в мига щом се отдели от брадичката й. — Мориган… иска ми се… иска ми се да можех да ти помогна — призна Пернел, — но не съм сигурна, че мога да ти вярвам.
— Разбира се, че не можеш да ми вярваш — отвърна Мориган.
— Ако сега ме освободиш, ще те унищожа. Такава ми е природата. — Бледото й лице бе потъмняло до синьо-зелено и по челото и бузите й бяха избили петънца. Тя започна да се мята в паяжината, черни пера се откъсваха от наметалото ѝ, за да се присъединят към малката купчинка бели перца на земята под краката й. — Време е да умра… — Очите й се оцъклиха широко, черни и празни, а после много, много бавно струйки червено и жълто се заизвиваха през чернотата, придавайки й блед оранжев цвят. Богинята-врана си пое дълбоко дъх, затвори очи и замря.
— Мориган? — прошепна Пернел.
Създанието не помръдна.
— Мориган? — повтори Пернел. Макар че създанието бе неин враг от поколения насам, тя бе поразена, ужасена от това, че бе стояла тук и бе оставила една легенда да умре.
Очите на Мориган се разтвориха рязко. Вече не бяха черни, а яркочервени, с цвета на прясна кръв.
— Мориган…? — Пернел отстъпи крачка назад.
Гласът, който излезе от устните на Богинята-врана, бе малко по-различен от обичайния за нея. Ясно се долавяха следи от ирландски или шотландски акцент.
— Мориган сега спи… Аз съм Бав.
Очите на създанието се затвориха бавно, после се отвориха. Сега пък бяха яркожълти.
— А аз съм Маша. — Келтският акцент беше още по-силен, а гласът бе по-дълбок, по-дрезгав.
Очите на създанието се затвориха още веднъж, а когато се отвориха пак, едното бе наситено светлочервено, а другото — яркожълто. Два гласа се разнесоха от устата едновременно, леко извън синхрон.
— Ние сме сестрите на Мориган. — Червеното и жълтото око се завъртяха надолу към Вълшебницата. — Хайде да поговорим.
Глава 32
— Мислех, че и двете сте мъртви — каза Пернел Фламел.
Знаеше, че трябва да е уплашена, но чувстваше единствено облекчение. И любопитство.
Танцуващият над главата й пламък огряваше с топла жълта светлина тъмната фигура на Богинята-врана, залепнала към огромната паяжина. От покритото с мехури зеленокожо лице едно червено и едно жълто око се взираха надолу към Вълшебницата, а когато черните устни се раздвижиха, двата гласа заговориха като един.
— Спящи, може би. Но не и мъртви.
Пернел кимна; идеята не беше необичайна. Тя бе израснала в свят на призраци; виждаше мъртвите всеки ден и често разговаряше с тях, но разбра, че гласовете, идещи от устата на Мориган, не принадлежат на духове. Това беше нещо различно. Тя се опита да си спомни каквото знаеше за създанието. Богинята-врана бе Потомка от Следващото поколение, родена след потъването на Дану Талис. Беше се заселила в земите, които един ден щяха да бъдат наречени Ирландия и Британия, и много скоро келтите бяха започнали да я почитат като богиня на войната, смъртта и кръвопролитията. Подобно на много Древни и Потомци, тя бе триединна богиня: имаше три проявления. Някои Древни се променяха видимо с течение на времето — Хеката бе прокълната да се изменя физически от малко момиче до старица в течение на деня. Други се променяха с фазите на луната или сезоните, докато трети бяха просто различни проявления на една и съща личност. Но доколкото Пернел помнеше, Маша, Бав и Мориган бяха три различни създания с различни личности… всичките свирепи и смъртоносни.
— Когато двамата с Никола бяхме в Ирландия през деветнадесети век, една мъдра жена ни каза, че Мориган някак си ви е убила.
— Не съвсем. — За миг и двете очи станаха червени и създанието заговори само с един глас. — Ние никога не сме били три; винаги сме били една.
Пернел запази лицето си безизразно, стараейки се да остане спокойна.