— Едно тяло с три личности? — попита тя. После кимна. — Значи затова никога не са виждали трите сестри заедно.
— Всяка от нас поемаше контрол върху тялото в различно време от месеца, в зависимост от фазата на луната.
Очите станаха жълти, гласът се промени и костите под плътта се разместиха, правейки лицето малко по-различно.
— А имаше определени периоди от годината, когато една или друга от нас властваше изцяло. Моето време винаги е било средата на зимата.
Лявото око почервеня, а дясното остана яркожълто и богинята отново заговори на два гласа.
— Но това тяло обикновено се управляваше от нашата по-малка сестра, Мориган. — Създанието се закашля толкова силно, че паяжината се разтресе и на устните му изби гъста черна течност. Червеното и жълтото око се отместиха към фигурата от копия зад гърба на Пернел. — Вълшебнице, разруши Оковаващите символи… те ни тровят, убиват ни.
Пернел погледна през рамо. Пред входа на пещерата дванадесетте дървени копия, наредени по коридора, образуваха преплитаща се поредица от триъгълници и квадрати. С крайчеца на окото си тя можеше да види ефирната диря от черна светлина, жужаща между металните върхове на копията, на които бе изписала с мокра кал древните Думи на силата.
— Вълшебнице… моля те. Разруши магията — прошепна Богинята-врана. — Нашата сестра Мориган те познава… и те уважава. Знае, че си силна и могъща… но никога жестока.
Пернел излезе в коридора и измъкна едно от копията от калта, разрушавайки фигурата. Едва доловимото бучене изчезна на мига и горчивият метален вкус на въздуха бе заменен от обичайните миризми на подземен тунел: сол и зловонна кал, гниеща риба и водорасли. Стиснала здраво копието с две ръце, Вълшебницата се върна в килията.
— Гледайте това да не е номер — предупреди тя. Поднесе върха по-близо до Богинята-врана и той засия. После пламна и от него се разля студена черно-бяла светлина. Пернел докосна с върха на сияещото копие купчинката пера под паяжината и те зацвърчаха, запушиха, а после се сгърчиха и овъглиха. От вонята на горящи пера очите й се насълзиха и тя бе принудена да излезе от килията.
Очите на богинята премигнаха сред виещия се дим.
— Не е номер…
После по уловеното в паяжината тяло премина тръпка и червеният и жълтият цвят се оттекоха от очите, оставяйки ги черни и празни.
— Лъжат! — изпищя Мориган. — Не ги слушай!
Пернел вдигна високо копието и светещият метален връх почти се изравни с лицето на Богинята-врана. Черно-бялата светлина огря оцветената й в зелено кожа, при което богинята стисна очи и неуспешно се опита да извърне глава. Когато ги отвори пак, червеното и жълтото на Бав и Маша се бяха върнали. Очите започнаха да менят с трепкане цвета си, докато двете сестри говореха.
— Мориган ни изигра — рече Бав.
— Затвори ни, омагьоса ни, прокле ни… — добави Маша.
— Използва гнусна некромантска магия, която научи от предшественика на Дий, за да плени духовете ни, да ни пороби и да ни направи безсилни…
— Тази магия ни държеше оковани в продължение на векове — рече червенооката Маша. — Можехме да виждаме и да чуваме всичко, което виждаше и чуваше нашата сестра, но не можехме да направим нищо, не можехме да предприемем никакво действие…
— Само че разяждащият ефект на Оковаващите символи отслаби магията и ни позволи да си върнем контрола над това тяло.
— Какво искате? — попита Пернел с любопитство, странно натъжена от историята.
— Искаме да сме свободни. — Гласовете се сляха, лявото око още сияеше в червено, а дясното пламтеше в жълто. — Нашата сестра може да е готова да се пожертва. Но ние не сме. Сестра ни може да робува на Дий и Древните. Но не и ние. Ние не сме взели страната на човеците след потъването на Дану Талис, но и не сме се борили срещу тях. С времето те даже започнаха да ни боготворят и това ни направи по-силни. При всяка война, която са водили, при всяка спечелена или загубена битка те са ни хранили със своята болка и спомени. Дори ни оплакваха, когато изчезнахме от света човешки. А това е повече от всичко, което е направил някой от нашия клан, приятели или роднини. Никой от тях не го интересуваше, нито пък се възпротиви, когато Мориган ни окова, затвори, омагьоса. Вълшебнице, ние не дължим вярност нито на Древните, нито на Потомците.
Пернел опря дръжката на копието в калния под, като го държеше току под металния връх, и се облегна на него. Изписаният с кал знак пулсираше меко като бавно биещо сърце. Тя усещаше топлината му върху лицето си и долавяше съвсем слабото туптене в дървения прът.
— Освободи ни — продължи разпалено Богинята-врана — и ще ти бъдем задължени.