— Предложението е много изкусително — рече Пернел. — Но откъде да знам, че мога да ви се доверя? Откъде да знам, че няма да се нахвърлите върху мен, в мига щом ви освободя?
Уловеното в паяжината същество се усмихна, тъмните му устни се изтеглиха назад и оголиха дългите бели зъби.
— Защото ще ти дадем думата си — думата на воин, ненарушимата дума на Богинята-врана — отсече жълтооката Бав.
— И защото ти държиш копието с изписан на него архонтски глиф — добави червенооката й сестра.
— Архонтски ли? — попита Пернел. През целия си дълъг живот беше чувала тази дума може би два пъти.
— Преди Древните тази планета бе управлявана от Дванадесетте архонта.
— Преди Древните ли?
— Този свят е по-стар и по-чудат, отколкото си мислиш. — Богинята-врана се усмихна. — Далеч по-стар. И много по-чудат.
Пернел кимна.
— Винаги съм вярвала в това. — Идеята за архонтите бе запленяваща — Никола би я харесал, — но тя се съсредоточи върху по-практичните неща. — Можете ли да ме отнесете от този остров? — попита Вълшебницата. Ръката й стисна по-здраво копието. От отговора на създанието зависеше много.
Настъпи моментно колебание, после богинята каза:
— Не можем да сторим това. Колкото и да си лека, ще бъдеш прекалено тежка за нас. Онези измежду Древните и Потомците, които притежават способността да летят, имат почти кухи кости. Ние не сме силни.
Вълшебницата кимна и се отпусна. Вече бе знаела отговора; преди почти два века се бе сражавала с гнездо харпии от Следващото поколение на Палатинския хълм над Рим в Италия. Бе открила, че въпреки свирепия им вид и смъртоносните им нокти, на тях им липсва физическа сила. Докато Никола успее да намери меч и копие в багажа, Пернел ги бе свалила от въздуха с коженото си наметало, а после използва камшика си, изплетен от змии, които бе изтръгнала от косата на Медуза, за да превърне създанията в камък. Ако богините й бяха казали, че могат да я отнесат от острова, щеше да разбере, че лъжат.
— В мига, когато ти помисли, че сестра ни е мъртва — продължи Богинята-врана, — ние усетихме скръбта ти, съжалението ти за нейната смърт. Освободи ни, Вълшебнице, и докато това тяло е в наша власт, няма да посегнем на теб или на близките ти. Такава е нашата клетва.
За разлика от съпруга си Никола, който бе човек на науката, Пернел разчиташе на интуицията си. Винаги бе следвала своя инстинкт и той рядко я подвеждаше. А ако сега грешеше и Богинята-врана я нападнеше, тя се надяваше, че съчетанието от нейната сила и смъртоносното копие ще има ефект срещу съществото.
— Тогава дайте ми думата си — настоя Пернел.
— Имаш я — прошепнаха двата гласа. — Няма да ти причиним зло. Имаме към теб дълг на честта.
— Затворете очи — нареди Вълшебницата. Пристъпи напред и насочи копието към паяжината. Сиво-бял дим се понесе нагоре и лепкавите нишки засъскаха и зацвърчаха, когато тя притисна върха към тях. Опита се да ги среже, така че да спусне леко на земята овързаната Богиня-врана, но после си спомни, че това е създание, което почти не изпитва болка. Копието се раздвижи и Потомката се строполи на земята, без да издаде и звук. Макар и свободна от паяжината, тя все още бе здраво омотана в нишки.
Червеното и жълтото око се отвориха.
— Внимателно, Вълшебнице — промърмори Богинята-врана, докато Пернел се приближаваше, хванала копието с две ръце. Очите се впиха в димящия връх. — Едно порязване може да бъде смъртоносно.
— Ще го запомня — обеща Вълшебницата, докато внимателно и деликатно срязваше почти невидимия пашкул, после го разтвори и освободи Богинята-врана.
Създанието се надигна на крака и избърса нишките лепкава паяжина от кожената си ризница. После се протегна и дрехите й запукаха, когато разпери широко ръце и изви гърба си. Двата гласа зазвучаха заедно:
— Ах колко е хубаво да си отново жив.
— Има ли някаква опасност Мориган да се появи пак? — попита Пернел, като се изпъна, стиснала здраво копието. Можеше с едно движение да го стовари върху Богинята-врана.
Очите преминаха от червено в жълто, а после обратно в червено.
— Ще държим малката си сестричка под контрол. — После главата се завъртя рязко, за да погледне към нещо над рамото на Пернел.
Докато се обръщаше, жената откри, че се чуди дали не се е хванала на най-стария номер на света.
Хуан Мануел де Аяла се рееше на входа на килията. Очите и устата на призрака представляваха празни дупки и дълги, къдрещи се струйки от изграждащата го субстанция се точеха в тунела зад него като веещо се знаме.
— Какво има? — попита Пернел, моментално разбрала, че нещо не е наред. Тя размаха копието и призракът се уплътни за кратко, когато извърна глава от Богинята-врана и се съсредоточи върху сияещия метален връх. — Някакъв проблем ли?