— Нерей дойде. — Гласът на Де Аяла бе изтънял от ужас. — Морския старец е тук.
— Къде? — попита Пернел.
— Тук! — извика призракът и се обърна, вдигайки лявата си ръка, за да посочи към сумрака. — Току-що излезе от морето в другия край на тунела. Идва за теб!
И тогава откъм прохода лъхна вонята на отдавна умряла, гниеща риба и противният мирис на китова мас.
Глава 33
Яркочервени пламъци се издигаха с рев, пращяха, пукаха и мятаха искри. Мръсен черен мазен дим се кълбеше и виеше в нощния въздух над автомобилното гробище. Джон Дий отметна глава назад и вдиша дълбоко; единственото, което надушваше, бе вонята на горяща гума и петрол, не можеше да долови никаква магия.
— Аз влизам вътре — каза той, като погледна към Бастет.
— Не бих те посъветвала — предупреди го коткоглавата богиня.
— Защо не?
Тъмната древна показа зъбите си в нещо, което би могло да мине за ужасяваща усмивка, и придърпа дългото черно палто по-плътно около тесните си рамене.
— Срамота ще е, ако някой от Дивия лов погрешно те вземе за враг или пък архонтът реши да те направи един от глутницата си. Тази нощ той загуби доста вълци; ще трябва да ги замени.
— Аз не съм съвсем беззащитен, госпожо — рече Дий. Измъкна изпод палтото си каменния меч Екскалибур и закрачи по пустата улица към автомобилното гробище. Спря пред дебелите порти. Тежкият метал бе осеян с дупки от зъбите на тоягата на архонта, а там, където се бе разцепил, бе разтворен и извит като алуминиево фолио. Дий поднесе меча към мястото, където архонтът бе докоснал метала, но не се случи нищо. Ако Кернунос бе използвал някаква магия, Екскалибур щеше да реагира, но острието си оставаше студено и тъмно. Дий кимна; създанието бе разкъсало портите само с груба сила. Той започваше да се чуди колко точно аурална или магическа мощ притежава Кернунос. Легендите разказваха за архонтите — и дори за най-ранните Древни, Великите древни, които дошли след тях — като за великани или ужасни чудовища, а понякога и двете. Но те никога не бяха описвани като магьосници или чародеи. Тези способности бяха развити за първи път от Великите древни.
Дий скри една усмивка; сега, когато подозираше, че Кернунос притежава малка или никаква магическа сила, започваше да се чувства по-уверен. Създанието бе намекнало, че умее да чете мислите му, но можеше и да лъже. Той се опита да си спомни какво точно бе казал архонтът при появата си.
„Мога да чета мислите и спомените ти, Магьоснико. Знам онова, което знаеш и ти. Знам какъв си бил, знам какъв си сега“.
Ами това не означаваше нищо. Кернунос твърдеше, че можеше да прочете мислите на Дий, но не го беше доказал по никакъв начин. Дий знаеше, че неговият Древен господар е осведомил архонта за ситуацията.
„Алхимикът Фламел и децата се намират заедно със Сарацинския рицар и Барда зад стените на импровизираната им метална крепост. Искаш аз и Дивия лов да ти проправим път“.
Тук Кернунос също не бе разкрил нищо ново. Просто повтаряше един факт — факт, който вече бе известен на Дий, — а после съобщаваше заповедите, които е получил от Древния. Само бе накарал думите си да звучат така, като че ли чете мислите на Магьосника.
Доктор Джон Дий се засмя тихо. Създанието определено бе много старо, могъщо и без съмнение смъртоносно. Но изведнъж вече не му се струваше чак толкова страшно.
Той стисна здраво меча и се промуши през отвора в тесния метален проход. Чуваше огъня, който сега бе по-близо, пращеше и фучеше, обагряйки стените в танцуващи и мятащи се сенки. Дий осъзна, че при всяка негова стъпка от земята се вдигат облаци прах. Стисна здраво устни, извади от джоба си една бяла кърпичка и я притисна към устата си; не искаше да вдиша изпепелените останки от Дивия лов. От твърде отдавна беше магьосник, чародей, некромант и алхимик и лесно можеше да си представи що за отвратителни съставки съдържа този прах. Определено не ги искаше в дробовете си.
Земята бе покрита с дървени стрели с каменни върхове, къси арбалетни стрели и копия с листовидни остриета. Тази гледка го върна към младостта му. Той бе присъствал на обсади, бе изучавал военно дело при двора на Елизабет, така че можеше по останките да разбере какво се е случило: защитниците бяха приклещили Дивия лов в тесния проход и бяха превърнали вълците в прах. Зачуди се защо не бяха останали по местата си и не бяха продължили да стрелят надолу към нападателите. „Защото са им свършили мунициите — рече си наум, отговаряйки на собствения си въпрос — и са били принудени да се оттеглят на по-удобна за отбрана позиция“. Под бялата кърпичка устните му се разтеглиха в широка усмивка. Историята го бе научила, че почнат ли веднъж бранителите да отстъпват, обсадата е към края си. Фламел и останалите бяха в капан.