Щом излезе от металния проход, видя горящия ров. Той заобикаляше от всички страни една жалка метална барака по средата на двора. Дий забърза напред; знаеше дузина магии, които щяха да угасят огъня, или пък можеше и да превърне петрола в пясък, а после да използва една персийска магия, която превръщаше пясъка в стъкло.
Алхимикът и близнаците стояха от другата страна на огъня, момчето и момичето — близо един до друг. Светлината на пламъците превръщаше русите им коси в червено-златисти. До тях имаше още двама човеци, единият висок и масивен в черната си броня, другият дребен и крехък в доспехи, съставени от най-разнообразни части. Червенокоси Хрътки на Гавраил, в човешка и в кучешка форма, се бяха струпали около по-дребния мъж, за да го пазят.
Архонтът стоеше очертан на фона на танцуващите пламъци и светлината играеше по разклонените му рога, а зад него остатъците от Дивия лов чакаха търпеливо. Човешките лица на вълците проследиха движението на Дий, докато той вървеше по осеяната с дупки кална земя. Без да мърда тялото си, Кернунос завъртя глава към Магьосника. Очите на Рогатия бог се спряха на каменното острие в ръцете му, от което бе започнал да се точи студен син дим.
— Екскалибур и Кларент заедно на едно и също място — прошепна гласът на Кернунос в черепа на Дий. — Това е наистина паметен миг. Знаеш ли кога за последен път са се събирали тези два меча?
Дий се канеше да му отговори, че и двата меча са били в Париж предния ден, но реши да не казва нищо, което може да подразни създанието. Един ужасяващо мръсен план започваше да се оформя в дълбините на ума му, нещо толкова невъобразимо, че той почти се страхуваше да се съсредоточи върху идеята — просто за в случай че Кернунос наистина можеше да чете мислите му. Застана отляво на архонта, хвана Екскалибур с дясната си ръка и скръсти ръце на гърдите си. Сияещото синьо острие оцвети лявата страна на лицето му в мразовити багри.
— Мисля, че е било тук, в Англия — рече Дий. — Когато Артур се е сражавал със своя племенник Мордред в равнината Солсбъри. Мордред използвал Кларент, за да убие Артур — добави той.
— Аз убих Артур — рече меко Кернунос. — А също и Мордред. Освен това той беше син на Артур, а не негов племенник. — Главата на Рогатия бог се обърна пак към огъня. — Ти си магьосник; предполагам, че можеш да потушиш тези пламъци?
— Разбира се. — Нова миризма се просмука във вече зловонния въздух: сернистата миризма на развалени яйца. — Не можеш ли да минеш през огъня? — попита той, за да провери докъде стигат силите на Рогатия бог.
— В пламъците има метал — рече кратко Кернунос.
Дий кимна. От опит знаеше, че някои метали — особено желязото — са отровни за Древните. А както бе открил току-що, и за архонтите. Зачуди се дали между двете раси има някаква роднинска връзка; винаги бе предполагал, че макар да си приличат, те са отделни раси като Древните и човеците.
— Мога да угася огъня — каза уверено Дий.
Архонтът се приведе напред и зрелият му мирис на гора изведнъж се усили, докато се взираше през огъня. Дий проследи погледа му и откри, че е насочен към момчето, Джош.
— Ти, Магьоснико, можеш да вземеш близнаците и твоите страници. Аз взимам тримата безсмъртни човеци и Хрътките на Гавраил.
— Съгласен съм — каза моментално Дий.
— И Кларент. Взимам Огнения меч.
— Разбира се, че можеш да го вземеш — отвърна Дий без никакво колебание. Умишлено позволи на аурата си да разцъфне жълта и воняща около него, защото знаеше, че ще скрие мислите му. Нямаше намерение да дава меча на Кернунос. Магьосника от векове търсеше меча-близнак на Екскалибур и не смяташе да гледа как той изчезва в някакво далечно царство заедно с Рогатия бог. Планът му изведнъж се избистри. — За мен ще е чест лично да ти поднеса меча.
— Ще ти позволя това — рече архонтът с нотка на надменност в гласа.
Дий се поклони, за да не види съществото триумфа в очите му. Той щеше да застане пред архонта с Екскалибур в дясната си ръка и Кларент в лявата. Щеше да се поклони на Рогатия бог, да пристъпи напред… а после да забие и двата меча в него. От вълнение сярната аура на Магьосника се разгаряше все по-ярко и по-ярко. Какво ли щеше да почувства, какво ли щеше да научи, какво ли щеше да узнае, след като убие архонта?
Глава 34
Кашляйки, с насълзени очи, Софи, Джош и тримата безсмъртни побързаха да се отдръпнат от изгарящата жега, като се хлъзгаха и падаха на калната земя. Зад огнената преграда се намираха в безопасност, но бяха също така и в капан.