— Ние, тримата безсмъртни, не сме лишени от сила — рече тихо Фламел. — Можеш ли да се опреш на всички ни?
— О, не се налага да го правя — каза Дий. — Достатъчно е само да угася огъня. Дори вие не можете да надвиете един архонт и Дивия лов.
Джош пристъпи напред. Кларент в лявата му ръка представляваше пламък от черна светлина и танцуващите сенки караха лицето му да изглежда по-старо от неговите петнадесет години.
— Ами ние — ще сбъркаш, ако забравиш за нас — заяви той. — Ти беше в Париж. Видя какво направихме с гаргойлите.
— И с Нидхьог — добави Софи, която стоеше до него.
Кларент изстена и тогава Джош замахна с него към Екскалибур. Мечовете, се срещнаха в кръглия отвор посред огъня и остриетата се кръстосаха с взрив от черни и сини искри.
И мислите на Дий заляха Джош.
Страх. Ужасен всепоглъщащ страх от звероподобни създания и сенчести хора.
Загуба. Безброй лица — мъже, жени и деца, роднини, приятели и съседи. Всичките мъртви.
Гняв. Над всичко друго надделяваше чувството на гняв — клокочеща, всепоглъщаща ярост.
Глад. Неутолим глад за знания, за сила.
Кернунос. Рогатия бог. Архонтът. Лежащ мъртъв в калта, докато Дий стои над него, хванал в двете си ръце Кларент и Екскалибур, които пламтят с червено-черен и синьо-бял огън.
Мислите и чувствата връхлитаха Джош като удари. Усещаше как главата му се разтърсва при всеки стряскащ образ. Но най-поразителна от всичко бе гледката на лежащия в калта архонт. Дий смяташе да убие Кернунос. Само че за да го стори, се нуждаеше от Кларент. А Джош нямаше да се откаже от Огнения меч. Той сграбчи дръжката по-здраво и натисна силно срещу Екскалибур, но все едно натискаше срещу каменна стена. Хвана меча с две ръце и натисна пак срещу меча на Дий, камъкът застърга и изскочиха искри, само че оръжието не помръдна. Отразената светлина превърна лицето на Магьосника в ухилен череп.
Джош беше виждал Софи да фокусира аурата си, да я оформя около тялото си; беше усетил целебните й способности върху собствената си кожа, но нямаше представа как го прави. Жана я беше обучила на това. А него нямаше кой да го обучи.
— Сестричке…?
— Тук съм — Софи моментално се озова до него.
— Ти как… — Момчето потърси точната дума. — … как караш аурата си да се фокусира?
— Не знам. Просто… ами, предполагам, просто се съсредоточавам много силно.
Джош си пое дълбоко дъх и опита да се съсредоточи колкото може повече — намръщи се, челото му се сбръчка, веждите му се свъсиха.
Не се случи нищо.
— Затвори очи — каза Софи. — Представи си ясно какво искаш да се случи. Започни с нещо малко, дребничко…
Джош кимна. Още веднъж си пое дълбоко дъх и стисна здраво очи. Софи можеше да фокусира аурата в кутрето си, тогава защо той да не…
За миг усети нещо да клокочи в стомаха му; после то се устреми нагоре през гърдите и по двете му ръце към дланите, свити около дръжката на меча. Аурата му избухна в ярка, ослепителна светлина, която потече по оръжието.
Кларент изстена в истинска агония, когато каменното острие се превърна в чисто злато. В мига щом докосна меча на Дий, той погълна студения синьо-бял пламък на Екскалибур и го превърна отново в прост сив камък.
Джош премигна изненадано.
И аурата му угасна.
Моментално златният огън на Кларент помръкна и бе сменен от червено-черен. Екскалибур лумна отново сред рой от искри. Зашеметен и треперещ, Джош съумя да удържи Кларент, но страховитата сила бе отхвърлила Дий назад, вдигайки гейзер от кал. Той се хлъзна по гръб по мръсната земя, а Екскалибур се преметна във въздуха, за да се забие с върха надолу в калта близо до главата му.
На Джош му бе необходимо огромно усилие да изтегли Кларент от огъня. Кръглият прозорец в пламъците моментално се затвори. Лицето на момчето бе мъртвешки бледо, с дълбоки синьо-черни сенки под очите, но то все пак успя да отправи една колеблива усмивка към близначката си.
— Видя ли: не беше никакъв проблем.
Софи посегна към брат си и сложи ръка на рамото му. Той усети как тънка струйка енергия от аурата й се вля в тялото му и укрепи треперещите му крака.
— Чудя се какво ли ще направи Дий сега? — каза тя.
Миг по-късно изтрещя гръмотевица и една мълния блесна точно над главите им. Дъждът, който последва, бе истински порой.
Глава 35
Пернел вървеше през калния тунел назад към стълбата. В едната си ръка държеше копието; с другата бе стиснала носа си, но въпреки това усещаше гадната рибешка миризма върху езика си и долавяше вкуса й в гърлото си при всяко преглъщане.
Хуан Мануел де Аяла се плъзгаше редом с нея, обърнат назад, към другия край на тунела. Нямаше и следа от Богинята-врана.