Дий се надигна на колене, като премигваше, за да прогони светлите петна от очите си. Видя как Джош запрати Екскалибур през въздуха и той цопна в лепкавото вещество, останало в димящия ров. За миг заплува на повърхността на гъстата черна течност, после тя забълбука силно и мечът потъна.
Джош се смъкна на колене ужасен. Взе Софи на ръце и я вдигна върху задната седалка точно когато двигателят задавено запали. Никола Фламел, с болнав вид, се строполи в колата, а от ръцете му се точеха струйки зелена енергия, с която бе заредил акумулатора.
Джон Дий бе принуден да се хвърли встрани от пътя, когато колата, с врати, които още се люлееха отворени, се понесе с вой по тесния проход, мачкайки под колелата си стрели и копия. Магьосника отчаяно се помъчи да съсредоточи мислите си и да събере достатъчно енергия, за да спре таксито, но беше физически и умствено изцеден. Надигна се на крака и загледа как архонтът се тръшна на земята и се затъркаля в лепкавата кал, за да угаси пламъците, които трепкаха и играеха по козината му. По-малко от шепа вълци бяха преживели атаката и два от тях изчезнаха в облаци прах, когато Кернунос неволно ги смачка.
Черното такси се промъкна през разкъсаната порта със стържене на метал, сипейки рояци искри от калниците и отворените си врати, излезе с поднасяне на мократа улица и полетя с рев в нощта. Стоповете грееха в червено; после колата сви зад един ъгъл и изчезна.
Скрита в сенките, Бастет извади от джоба си тънък мобилен телефон и натисна бутон за бързо набиране. Отговориха й още на първото иззвъняване.
— Дий се провали — каза тя кратко и затвори.
Глава 40
Софи се събуди, когато таксито мина по един „лежащ полицай“. Беше съвсем дезориентирана и й трябваше известно време, докато избледнеят спомените, които отначало й се сториха като откъслеци от сънища. Още чуваше в главата си писъците на Кернунос и за миг наистина й стана жал за създанието. Тя се надигна бавно и сковано до седнало положение и се огледа. Джош лежеше отпуснато на седалката до нея и дишаше тежко. Лицето му бе почерняло и подуто от искрите, попаднали върху него. Алхимика седеше в сянка до прозореца и се взираше в нощта. Като я чу да се движи, той обърна глава и в уморените му очи проблеснаха отражения на светлините на града.
— Надявах се, че ще спиш малко по-дълго — рече той тихо.
— Къде сме? — попита тя завалено. Устата й беше суха и й се струваше, че усеща грубия прах от Дивия лов върху езика си.
Фламел й подаде бутилка вода.
— На „Милбанк“. — Той почука леко с пръст по прозореца и тя погледна навън. — Тъкмо подминахме парламента.
През задния прозорец Софи зърна зрелищно осветената сграда на английския парламент. Осветлението й придаваше топъл, почти неземен вид.
— Как се чувстваш? — попита Никола.
— Изтощена — призна тя.
— Не съм изненадан, след това, което направи току-що. Сигурно знаеш, че днес ти стори нещо уникално в човешката история: победи един архонт.
Тя глътна още вода.
— Убих ли го.
— Не — каза Фламел и Софи откри, че тайно изпитва облекчение. — Макар че, смея да кажа, би могла, ако беше напълно обучена… — Алхимика замълча за момент, после добави: — След като завършите обучението си, не мисля, че ще има нещо, което ти или брат ти да не можете да направите.
— Никола — каза Софи, внезапно натъжена, — не искам да се обучавам. Искам просто да се върна у дома. До гуша ми дойде всичко това, бягането и битките. Писна ми да се чувствам зле, писна ми от постоянното главоболие, от болката в очите и ушите ми, от възела в стомаха ми. — Осъзна, че в очите й напират сълзи, и разтърка лицето си с ръце. Нямаше да плаче точно сега. — Кога можем да се върнем вкъщи?
Настъпи дълго мълчание и когато Фламел най-сетне отговори, акцентът му бе силен и ясно издаваше френския му произход.