— О, те знаят какво е — рече небрежно рицарят. Светофарът светна зелено и той хвърли поглед към огледалото за задно виждане, но зад тях нямаше никой, така че Паламед остана на кръстовището с работеща на празен ход кола. — Това са останките от Дивия лов. Или поне от тези, които не се дръпнаха достатъчно бързо от пътя ми.
— Дивия лов, а? — Скитникът потърка с палец страничното огледало, за да обере малко прах, и го поднесе към устата си. Един розов език се подаде от сплетената брада и го близна. — Тук имаш малко хети, смесени с римляни, и лек привкус на маджари. — Той го изплю. — Онова рогато чудовище още ли се смята за господар на Лова?
— Той е.
— Никога не съм го харесвал — рече кратко скитникът. — Как е той?
— Когато го видях за последно, му гореше главата.
Скитникът прокара ръка по надрасканата врата.
— Това няма да се оправи с полиране. — Той се ухили и намигна. — Знам едно хубаво автомобилно гробище, откъдето можеш да вземеш някоя друга резервна врата.
— Вече го няма — каза тихо Паламед. — Кернунос и Дивия лов ни посетиха преди час-два. Когато си тръгнахме, Кернунос гореше насред двора. Опасявам се, че може да се сети, че сме дошли да те търсим — продължи тихо Паламед. Светофарът се смени и оцвети лицето му в червено, а бялото на очите му поаленя.
— Той само се пени; няма да направи нищо — изкикоти се мъжът, а после изведнъж стана сериозен. — Знаеш, че се страхува от мен.
— С него е английският магьосник, Дий — добави Паламед.
Изненадващо съвършените зъби на скитника проблеснаха в широка усмивка.
— Той пък изпитва ужас от мен. — После усмивката помръкна. — Но също така е достатъчно глупав да не го знае. — Той пъхна миячката за прозорци в кофата, отиде до парапета и набута вещите си зад един храст. — В наши дни трудно се намира хубава миячка — рече скитникът, връщайки се при колата. — Нужна е цяла вечност, за да ги разработиш. — Отвори задната врата и се взря в купето. — Така, какво имаме тук?
При отварянето на вратата лампата в таксито светна и Джош се събуди, премигвайки. Примижа и заслони очите си. После се изправи стреснато, щом видя един парцалив и мръсен бездомник да се качва в колата.
— Какво става? Кой… кой си ти? — изломоти той.
Скитникът обърна поразително сините си очи към момчето и се намръщи.
— Аз съм… аз съм… — Погледна към Софи. — Знаеш ли кой съм? — Когато тя поклати глава, мъжът се обърна към сенчестата фигура на Алхимика. — Ти ми се виждаш учен човек. Та кой съм аз? — попита той.
— Ти си цар Гилгамеш — рече тихо Никола Фламел. — Най-старият безсмъртен на света.
Скитникът се набута между Софи и Джош, усмихвайки се доволно.
— Ето кой съм аз. — Той въздъхна. — Аз съм царят.
Светофарът светна зелено и таксито потегли. Зад тях „Биг Бен“ отби полунощ.
Глава 43
Софи беше уплашена, уморена и всичко я болеше. Помъчи се да се отдръпне колкото може от скитника, който се бе напъхал между нея и Джош. Усещаше как студената влага се просмуква от палтото му в джинсите й и плъзва по лявата й ръка. Забеляза, че от другата страна брат й също се отмества малко по малко, а с крайчеца на окото си виждаше, че Никола се е напъхал в сенките. Видя го как вдигна дясната си ръка и небрежно я сложи върху устата си, затулвайки долната половина на лицето си. Стори й се, че той се опитва да се скрие от стареца.
— О, така няма да стане. — Гилгамеш се надигна и отпусна върху малката сваляща се седалка точно срещу тях. — Сега мога да ви виждам както трябва. — Той плесна леко с ръце. — И така, какво имаме тук?
Уличните лампи и светлините от фаровете на преминаващите коли осветиха за кратко вътрешността на таксито. Софи наклони глава на една страна и се втренчи в бездомника, а изострените й сетива попиваха всяка подробност. Това със сигурност не можеше да е човекът, когото бяха дошли да видят в Лондон — безсмъртният, наречен Гилгамеш, най-старият човек на планетата. Никола го беше нарекъл цар. Паламед беше казал, че е луд. Той не приличаше нито на едното, нито на другото, просто един безобиден стар скитник, облечен в твърде много дрехи, който се нуждаеше от подстригване и от подрязване на брадата. Но ако последните няколко дни я бяха научили на нещо, то беше, че никой не е такъв, какъвто изглежда.