— Във времето преди времето, във времето преди историята.
— Нищо от онова, което казва царят, не може да се приеме за точно — каза студено Фламел и гласът му отекна силно в смълчаното купе. Френският му акцент се бе усилил, както ставаше, когато бе под напрежение. — Не съм сигурен, че човешкият мозък е в състояние да побере и да съхранява около десет хилядолетия знание. Негово Величество често се обърква.
Софи се пресегна над седалката и стисна ръката на брат си. Когато той я погледна, тя направи познатия знак — стисна здраво устни и поклати глава, предупреждавайки го да не казва нищо. Искаше време, за да проучи спомените и мислите на Вещицата. Нещо витаеше по периферията на съзнанието ѝ, нещо мрачно и грозно, което бе свързано с Гилгамеш и с близнаци. Видя как брат й кимна лекичко, а после погледна пак към скитника.
— Значи… ти си на десет хиляди години? — попита той внимателно.
— Повечето хора се смеят, като им го кажа — рече Гилгамеш. — Но не и вие. Защо?
Джош се ухили.
— През последните два-три дена аз бях пробуден от погребана легенда, яздих дракон и се бих с Рогатия бог. Бях в царство на сенките и видях дърво, голямо колкото света. Гледах как хора се превръщат във вълци и кучета, видях жена с котешка глава… или може би беше котка с човешко тяло. Така че, ако трябва да съм честен, един човек на десет хиляди години не е нещо чак толкова странно. А и всъщност ти си може би най-нормално изглеждащият от всички хора, които срещнахме. Не се обиждай — добави той бързо.
— Не се обиждам — кимна Гилгамеш. — Може да съм на десет хиляди и дори повече години. — После гласът му се промени и изведнъж зазвуча уморено. — Или може да съм просто един смахнат стар глупак. Мнозина са ме наричали така. Макар че всички те вече са мъртви. — Той се ухили, после се завъртя в седалката и почука по разделителното стъкло. — Къде отиваме, Пали?
Сарацинския рицар представляваше неясен силует в полумрака.
— Ами, първо, искахме да те видим…
Гилгамеш се усмихна щастливо.
— … а после, исках да измъкнем тези хора от Острова. Водя ги при Хенджа.
— Хенджа ли? — попита скитникът, като се мръщеше. — Познавам ли го?
— Стоунхендж — обади се Фламел от сенките. — Би трябвало да го познаваш; ти си помогнал да го построят.
Ясните сини очи на Гилгамеш се замъглиха. Той примижа към Алхимика, взирайки се в полумрака.
— Така ли? Не си спомням.
— Било е много отдавна — промърмори Фламел. — Мисля, че си започнал да издигаш камъните преди четири хиляди години.
— А, не, по-стар е — каза изведнъж Гилгамеш и лицето му светна. — Започнах да работя върху това поне хиляда години по-рано. А мястото си беше древно още тогава… — Гласът му се провлачи и той погледна първо към Софи, а после и към Джош. След това се обърна пак към Паламед. — И защо отиваме там?
— Ще се опитаме да задействаме една от старите лей-линии и да измъкнем тези хора от страната.
Гилгамеш кимна.
— Лей-линии. Да, в Солсбъри има много лей-линии. Това беше една от причините да построя портите там. А защо искаме да ги измъкнем от страната?
— Защото тези деца са слънцето и луната — рече Фламел, — с аури от чисто злато и сребро. И Тъмните древни ги преследват. Тази нощ те върнаха на земята един архонт. Преди два дни Нидхьог препускаше из Париж. Знаеш какво означава това.
Нещо в гласа на царя се промени. Той стана студен и делови.
— Вече са изоставили всяка предпазливост. Това означава, че краят иде. И то скоро.
— Идва отново — каза Никола Фламел. Приведе се напред и кехлибарена светлина обля лицето му, придавайки му цвят на стар пергамент; сенките подчертаваха бръчките по челото и торбичките под очите му. — Ти можеш да ни помогнеш да предотвратим това.
— Алхимико! — Очите на Гилгамеш се разшириха и той изсъска тревожно. — Паламед! Какво си направил? — извика с изтънял, безумен глас. — Предал си ме!
Ненадейно в ръката на скитника изникна дълъг нож с черно острие. Той проблесна на светлината, когато Гилгамеш замахна с него към гърдите на Фламел.
Глава 44
Мръсен и разчорлен, със съдрани и оцапани дрехи, доктор Джон Дий се прокрадваше по пустите улици, криейки се в сенките, докато полицията, пожарните коли и линейките профучаваха покрай него с виещи сирени. Поредица от ехтящи експлозии озариха нощното небе зад него, когато тубите с бензин се възпламениха. Хладният юнски нощен въздух вонеше на изгоряла гума и горещо масло, обгорен метал и стопено стъкло.
По-рано, когато Фламел и другите избягаха с колата, Дий се втурна към рова, падна по корем и напъха лявата си ръка в мазната каша, където бе потънал Екскалибур. Ровът се оказа по-дълбок, отколкото очакваше, и ръката му влезе почти до рамото. Течността бе гъста и още топла там, където бе горяла, а под носа му се пукаха зловонни мехури, от които му се замайваше главата. Очите му пареха ужасно. Той заопипва, търсейки трескаво меча, но не намери нищо. Чуваше сирените в далечината; сигурно цял Северен Лондон бе видял горящия ров и без съмнение спешните служби бяха получили десетки обаждания. Той заби пръстите на дясната си ръка в калната земя, закрепи се здраво и се наведе още повече през ръба, така че лицето му почти докосна водата. Къде беше? Нямаше да си тръгне без меча. Най-сетне пръстите му се свиха около гладък студен камък. Нужни му бяха огромни усилия да измъкне Екскалибур от гъстата течност. Той излезе с пльокане. Дий се претърколи по гръб и го притисна към гърдите си. Макар че бе изтощен, зареди дланта си със своята аура и изтърка камъка с жълта енергия, премахвайки мръсната гадост от него.