Надигна се с мъка на крака и се огледа, но от Рогатия бог нямаше и следа. Последните остатъци от менажерията, създадена от Шекспир — змии, таралежи и гущери, — изчезваха като пукащи се мехури, оставяйки във въздуха тъмни очертания. В автомобилното гробище цареше разруха, навсякъде горяха десетки мънички огньове, а изпод металната барака бълваше черен дим. Вътре гореше. Някъде вдясно една стена от коли заскърца зловещо, после се олюля и се стовари на земята с оглушителен грохот. Из въздуха се разлетяха парчета стъкло и метал.
Дий се обърна и изтича на улицата. Не беше изненадан да открие, че Бастет и колата, с която бяха пристигнали, ги нямаше.
Бяха го изоставили. Нещо повече, сега наистина беше сам.
Дий осъзнаваше с горчивина, че е провалил своите Тъмни господари. А те много ясно му бяха дали да разбере какво ще му се случи. Той не се и съмняваше, че Бастет е съобщила за провала му. Устните му се изкривиха в грозна усмивка. В близките дни трябваше да направи нещо с това коткоглаво създание. Но не сега, не още. Беше се провалил, но не всичко беше загубено, освен ако господарят му не си вземеше обратно дара на безсмъртието — а за да го направи отново човек, той трябваше да го докосне, да сложи и двете си ръце върху него. Това означаваше или лично да излезе от Сенкоцарството си, или да прати някого — или нещо — да залови Дий и да го замъкне обратно при него, за да бъде съден.
Но това нямаше да стане веднага. Древните гледаха на времето по различен начин от човеците; щеше да отнеме ден, може би два, да се организира залавянето му. А през това време можеха да се случат много неща.
Никога, даже и в най-тежките ситуации, доктор Джон Дий не се бе признавал за победен и винаги успяваше да триумфира накрая. Ако съумееше да залови близнаците и да открие липсващите страници, бе сигурен, че ще успее да се реабилитира.
Лондон все още беше неговият град. Компанията му, „Енох Ентърпрайзис“, имаше офиси в бизнес комплекса „Кенъри Уорф“. Той разполагаше с дом тук — всъщност с повече от един и с ресурси, които би могъл да използва: слуги, роби, съюзници и наемници.
Глупостта винаги ядосваше Дий; особено неговата собствена. Беше толкова зашеметен от присъствието на Бастет и от появата на архонта и Дивия лов, че не беше взел нужните предпазни мерки. В предишните случаи семейство Фламел му се бе измъквало благодарение на комбинация от късмет, случайност и собствените си умения и сили. Но Дий никога не бе смятал, че той самият има вина. Този път беше различно. Този път вината бе изцяло негова. Беше подценил близнаците.
Сини и бели светлини обляха закованите с дъски къщи и Магьосника се шмугна зад една стена, докато три полицейски коли прелетяха с вой покрай него.
Знаеше, че момичето е обучено в поне две магии — Въздуш-на и Огнена, — и бе проявило необикновено умение и кураж, изправяйки се срещу архонта. Но ако момичето бе опасно, то момчето… е, за момчето имаше съмнения. То беше загадка. Току-що пробудено, необучено в никоя стихийна магия, то боравеше с Кларент така, сякаш е родено за него, и се биеше с неподобаващо умение. А това би трябвало да е невъзможно.
Магьосника поклати глава. Той знаеше най-голямата тайна на четирите Меча на силата; знаеше какво правят те с нормалните човеци. Мечовете бяха коварни и смъртоносни, почти вампирски по природа. Те шепнеха за идни победи, намекваха за невъобразими тайни и обещаваха върховна власт. Човеците трябваше само да продължат да използват оръжието… и през цялото време мечът изпиваше спомените им, поглъщаше всяка тяхна емоция, преди накрая да погълне аурата им. На този етап човеците забравяха да ядат и да пият. Най-силните оцеляваха до месец; повечето не изкарваха и десет дни. Магьосниците като него се подготвяха в продължение на десетилетия, преди дори да докоснат студените каменни оръжия; бяха нужни месеци на пости и упражнения, преди да усвоят изкуството да оформят от аурите си предпазни ръкавици. И даже тогава мечовете бяха толкова могъщи, че много магьосници и чародеи се бяха поддали на влиянието им.