Тогава как момчето съумяваше да борави с Кларент?
И как бе разбрало за намерението на Дий да убие архонта?
Магьосника се промъкна през тесен, затрупан с боклуци проход и пое крадешком по една пуста улица. Притискаше ръка отстрани на мръсното си палто, където усещаше топлината на Екскалибур. Всичките четири меча много си приличаха, макар че всеки бе неповторим по начини, които Дий не можеше ни най-малко да проумее. Екскалибур беше най-известният от тях и макар че не бе най-могъщият, притежаваше свойства, които липсваха на останалите. Джон Дий се шмугна в друга пуста уличка, извади меча изпод палтото си и го постави на земята. Нокътят на кутрето му засия в жълто и миризмата на сяра се изгуби сред смърдящите отпадъци, когато той докосна острието и прошепна:
— Кларент.
Каменният меч затрептя и завибрира, а после бавно се извъртя с върха на юг. Екскалибур винаги сочеше към близнака си. Дий вдигна оръжието и продължи бързо нататък.
Магьосника от векове събираше Мечовете на силата. Притежаваше три от четирите и току-що бе стигнал потресаващо близо до възможността да добави и Кларент към колекцията си. Нито Древните, нито Потомците можеха да устоят на съблазънта на Мечовете. Говореше се, че Марс Ултор носил Екскалибур и Кларент в две еднакви ножници на гърба си. Той бе защитавал човеците, преди да започне да носи мечовете-близнаци; след това се бе превърнал в чудовище. А щом двата меча бяха покварили един Древен, какъв шанс имаше едно необучено човешко момче? Всеки път, когато то държеше меча, всеки път, щом докоснеше дръжката, Кларент придобиваше все по-голяма власт над него. А докато момчето го носеше, Дий щеше да е в състояние да го открие.
Глава 45
Николо Макиавели се облегна в стола и насочи вниманието си към най-големия LCD екран на стената отпред. Гледаше английския сателитен новинарски канал „Скай Нюз“. По емисията в два часа сутринта показваха въздушни снимки на пожар, бушуващ в промишлен район. Текстът, който пълзеше по лентата в долната част на екрана, съобщаваше, че пожарът е избухнал в автомобилно гробище в Северен Лондон. През живота си Макиавели бе виждал достатъчно укрепени замъци, за да разпознае структурата, макар че този тук бе изграден от коли, а не от каменни блокове. Черните очертания на рова още се виждаха ясно и от него се кълбеше сив дим.
Макиавели се ухили, посегна към дистанционното и усили звука. Това място му изглеждаше познато. На един друг екран той пусна своята криптирана база данни на Древни, Потомци и безсмъртни и въведе местоположението в Северен Лондон. Моментално изскочиха две имена: Паламед — Сарацинския рицар, и Барда — Уилям Шекспир.
Макиавели прегледа и двете досиета: Шекспир бе чиракувал при Дий в продължение на години, преди изведнъж да се обърне срещу Магьосника. Беше безсмъртен, макар че как е станал такъв, си оставаше мистерия, тъй като не бе свързан с никой известен Древен. Паламед беше загадка. Принц-воин от Вавилон, той се бе сражавал заедно с Артур и бе присъствал в самия край, при неговото убийство. Отново нямаше данни кой го е направил безсмъртен, а и по традиция Сарацинския рицар оставаше неутрален във войните между Древните и Тъмните древни.
Макиавели никога не бе срещал някого от двамата, макар че от поколения насам знаеше за тях и копнееше да се запознае с Барда. Винаги се бе чудил как, кога и къде са се срещнали Шекспир и Паламед. Според неговите досиета, първата им регистрирана среща се бе състояла в Лондон през деветнадесети век, но Макиавели подозираше, че се познават от доста по-рано; някои данни сочеха, че Барда е написал ролята на Отело за Паламед в началото на седемнадесети век. Шекспир се бе появил в Лондон някъде в средата на деветнадесети век като вехтошар, който препродаваше дрехи втора ръка. За него работеха поне шестдесет босоноги хлапаци, които спяха на тавана на неговия склад край доковете, а през деня излизаха из града да търсят изхвърлени дрехи и парцали. В полицията бе постъпил доклад, че в склада може би се съхраняват крадени вещи, и поне два пъти полицаите бяха нахлували там. Сарацинския рицар се бе намирал в Лондон по същото време и си изкарваше хляба като актьор в театрите в Уест Енд. Беше се специализирал в монолози по пиеси на Шекспир.