Италианецът изкара на екрана карта на Лондон с висока разделителна способност, намери монумента „Бъкстон“ в парка „Виктория Тауър“ до сградата на парламента, а после откри най-близкия светофар. След шестдесет секунди вече гледаше картина на живо от пътната камера. Наблюдавайки времевия код, започна да превърта назад: 2:05… 2:04… 2:03… Движението беше слабо и той ускори дигиталното видео, прескачайки назад на петминутни интервали. Чак когато времевият код стигна до 00:01, откри онова, което търсеше. Едно черно такси бе спряло на светофара, почти точно срещу монумента, и един бездомник се измъкна от парка да изтрие стъклата. Колата продължи да стои на място, въпреки че светофарът се смени от червено на зелено. После бездомникът се качи на задната седалка и таксито потегли.
— Намерих го — каза той. — Насочват се на запад към път А — 302.
— Къде отиват? — попита господарят на Макиавели. — Искам да знам къде отиват.
— Дай ми една минутка… — Като използваше нелегални кодове за достъп, Макиавели превключваше от камера на камера, проследявайки таксито по регистрационния му номер. То мина през площада на парламента, Трафалгарския площад и от „Пикадили“ излезе на път А–4. — Насочва се навън от Лондон — каза той накрая.
— В коя посока?
— На запад по М–4.
— Какво правят те? — изръмжа Древният. — Защо напускат Лондон. Ако се опитват да убедят Гилгамеш да обучи близнаците на една от стихийните магии, със сигурност биха могли да го направят в някоя безопасна къща в града, нали?
Макиавели увеличи разделителната способност на картата, търсейки някакви значими обекти по маршрута им.
— Стоунхендж — каза той изведнъж. — Обзалагам се, че отиват към Стоунхендж. Фламел се е отправил към лей-линиите в равнината Солсбъри — обяви уверено италианецът.
— Тези порти са мъртви от хилядолетия — рече Древният. — Дори да предположим, че той избере вярната порта, ще има нужда от силна аура, за да я задейства.
— А Гилгамеш няма аура — каза много тихо Макиавели. — Алхимика ще трябва да го направи сам. Но това би било лудост; в неговото отслабено състояние това усилие ще възпламени аурата му и ще го овъгли за секунди.
— Това време може да му е достатъчно, за да отвори портата и да блъсне близнаците през нея — каза Тъмният древен.
Макиавели вдигна поглед към екрана, следейки черното такси, което караше по А–4, обляно в жълтата светлина на лампите.
— Дали Никола би се пожертвал заради близнаците? — зачуди се той на глас.
— Той вярва ли — ама наистина ли вярва, — че това са истинските близнаци?
— Да. Дий също смята така, а впрочем и аз.
— Тогава не се съмнявам, че би се пожертвал, за да ги спаси.
— Има и още една възможност — каза Макиавели. — Не би ли могъл да накара близнаците да отворят портата? Знаем, че техните аури са мощни.
В другия край на линията настъпи дълга тишина. Италианецът долови призрачни откъслеци от песен като звука на далечно радио. Но песента бе спартански марш.
— Портата на Солсбъри излиза на Западния бряг на Америка, северно от Сан Франциско.
— Можех да ти го кажа — рече Макиавели.
— Ще съставим плановете си в съответствие с това — каза Древният.
— Хм, какво точно означава… — започна Макиавели, но телефонът прекъсна.
Глава 46
Дясната ръка на Джош се стрелна и пръстите му се свиха около китката на Гилгамеш. Той едновременно стисна и завъртя, ножът падна от ръката на царя и се заби в гумената постелка на пода. Софи се наведе и бързо го вдигна.
— Хей — извика Паламед при внезапната суматоха. — Какво става там отзад?
— Нищо — отвърна бързо Фламел, преди Джош или Софи да се обадят. — Всичко е под контрол.
Гилгамеш се облегна в седалката, гушнал наранената си китка и втренчил очи в Алхимика. После погледна към ножа в ръцете на Софи.
— Искам си го обратно.
Без да му обръща внимание, тя го подаде на брат си, а той — на Никола. Момичето трепереше от шок… а и от още нещо: от страх. Никога по-рано не беше виждала Джош да се движи така. Дори с усилените си сетива едва бе забелязала, че Гилгамеш държи в ръката си нож, а след това Джош изведнъж се раздвижи светкавично и сръчно обезоръжи мъжа, без да изрече нито дума и даже без да се надигне от седалката. Тя придърпа крака към гърдите си, обхвана ги с ръце и подпря брадичка на коленете си.
— Искаш ли да ни кажеш за какво беше всичко това? — попита тя тихо.
— Отне ми известно време — каза мрачно Гилгамеш, взирайки се във Фламел. — Но си знаех, че в теб има нещо познато.