И Дърварят взе брадвата и почна да отсича тънки дървета, за да направи сал. А в това време Плашилото намери на брега на реката едно дърво, отрупано с хубави плодове. Дороти много се зарадва, тъй като през целия ден бе яла само орехи, и сега се наяде до насита със зрели плодове.
Но за да се построи сал, трябва доста време дори когато си толкова усърден и неуморим, като Тенекиения дървар. Свечери се, а работата още не беше завършена. Тогава намериха удобно местенце под дърветата, дето спаха чудесно до сутринта. Дороти сънува Изумрудения град и добрия Вълшебник от Оз, който трябваше да я върне у дома й.
Смъртоносното маково поле
Нашата малка дружина се събуди на другата сутрин освежена и обнадеждена. Дороти закуси царски с праскови и сливи, които набра от дърветата край реката.
Зад тях остана тъмната гора, от която благополучно се бяха измъкнали, въпреки че често се бяха обезсърчавали. Пред тях се откриваше прекрасна слънчева местност, която сякаш ги зовеше към Изумрудения град.
Ала широката река ги откъсваше от тази прекрасна местност. Но салът беше почти готов и след като Тенекиеният дървар отсече още няколко стъбла и ги скрепи с дървени клинове, бяха готови за път. Дороти седна в средата на сала и пое Тото в ръце. Когато Страхливият лъв стъпи на сала, той силно се наклони, защото животното бе голямо и тежко. Но Плашилото и Тенекиеният дървар се качиха на другата страна, за да уравновесят сала. Те държаха дълги пръти в ръце, за да го направляват по водата.
Отначало всичко вървеше добре, но когато стигнаха до средата на реката, бързото течение ги понесе все по-далеч и по-далеч от пътя с жълтите павета. А реката стана толкова дълбока, че дългите пръти не можеха да стигат до дъното.
— Работата става лоша — каза Тенекиеният дървар, — ако не успеем да се прехвърлим на брега, ще бъдем отнесени в страната на Злата магьосница от Запад. Тя ще ни омагьоса и ще ни зароби.
— И тогава няма да получа мозък — каза Плашилото.
— А аз — сърце — каза Дърварят.
— А аз няма да получа смелост — каза Страхливият лъв.
— А аз няма никога да се върна в Канзас — каза Дороти.
— Непременно трябва да отидем в Изумрудения град — добави Плашилото и така силно заби дългия прът, че той веднага затъна в тинята на дъното на реката. И преди да може да го измъкне или да го пусне, водата отнесе сала и нещастното Плашило остана да виси на върлината насред реката.
— Довиждане — извика то, докато салът отминаваше.
На всички им беше много мъчно, че го оставят. Тенекиеният дървар дори се разплака. За щастие се сети, че може да ръждяса, и избърса сълзите си с престилката на Дороти.
Безспорно Плашилото изпадна в много тежко положение.
„Сега съм по-зле, отколкото когато за пръв път видях Дороти — мислеше си то, — тогава бях забит на върлина сред житата и поне можех да си въобразявам, че плаша гаргите. А каква полза от чучело, което виси на върлина насред реката? Струва ми се, че никога няма да се сдобия с мозък“.
Салът се носеше надолу по реката и нещастното Плашило оставаше все по-далеч зад тях. Тогава Лъвът каза:
— Трябва да предприемем нещо, за да се спасим. Смятам, че ще мога да доплувам до брега и да издърпам сала след себе си, ако се държите здраво за опашката ми.
И той се хвърли във водата, а Дърварят се хвана здраво за опашката му. Лъвът заплува с всички сили към брега. Беше му много трудно, въпреки че беше толкова голям. Но постепенно салът се измъкна от течението и тогава Дороти взе дългата върлина на Дърваря и помогна да се доближат до брега.
Бяха страшно изморени, когато най-сетне стигнаха и слязоха на хубавата зелена морава. Знаеха, че реката ги е отнесла далеч от пътя с жълтите павета, който водеше за Изумрудения град.
— Какво ще правим сега? — попита Тенекиеният дървар, когато Лъвът легна на тревата, за да се изсуши на слънце.
— Трябва да намерим начин, за да се върнем на пътя — рече Дороти.
— Най-добре ще е да тръгнем покрай реката, докато отново стигнем до пътя — отбеляза Лъвът.
Щом си починаха, Дороти си взе кошничката и те тръгнаха по зеления бряг, за да се върнат на пътя, от който реката ги бе отнесла и отдалечила. Местността беше красива — с изобилие на цветя и плодове, а слънцето грееше и ги развеселяваше. Да не бе мъката им за нещастното Плашило, щяха да бъдат напълно щастливи.
Вървяха колкото се може по-бързо. Дороти се спря само веднъж да откъсне едно прекрасно цвете. Изведнъж Тенекиеният дървар извика:
— Вижте!
Всичките погледнаха към реката и видяха Плашилото — самотно и тъжно, да виси на върлината сред реката.