— Какво да направим, за да го спасим? — чудеше се Дороти.
Лъвът и Дърварят поклатиха глава. Нищо не им идваше на ум. Те седнаха край брега и омърлушени загледаха Плашилото. В това време прелетя един щъркел и като ги видя, се спря да си почине край брега.
— Кои сте и къде отивате? — попита ги той.
— Аз съм Дороти, а това са моите приятели Тенекиеният дървар и Страхливият лъв. Отиваме в Изумрудения град.
— Пътят не минава оттук — каза Щъркелът. Той изви дългата си шия и изгледа строго странната дружина.
— Зная — каза Дороти, — но загубихме Плашилото и сега се чудим как да си го приберем.
— Къде е?
— Ей там в реката — обясни момичето.
— Да не беше толкова голям и тежък, щях да ви го донеса — рече Щъркелът.
— Но той изобщо не е тежък — извика Дороти нетърпеливо, — той е натъпкан със слама. И ако ни го донесете, ще ви бъдем много, много благодарни.
— Добре, ще се опитам, но ако ми натежи, ще трябва пак да го пусна в реката.
И голямата птица литна и се понесе над водата, докато стигна до мястото, където Плашилото висеше на върлината. Щъркелът го сграбчи с големите си нокти за ръката и го пренесе чак до брега, където седяха Дороти, Лъвът, Дърварят и Тото.
Когато отново се озова сред приятелите си, Плашилото бе толкова щастливо, че ги запрегръща всичките, дори Лъва и Тото. А като тръгнаха, запя „Тири-лири-ли“ — толкова радостен беше сламеният човек.
— Боях се да не би да остана завинаги сред реката — каза то, — но Добрият щъркел ме спаси и ако някога се сдобия с мозък, ще го потърся, за да му се отплатя с някоя добрина.
— Няма защо — каза Щъркелът, който летеше край тях, — винаги ми е приятно да помагам, когато някой е в беда. Но сега трябва да си тръгвам, тъй като моите малки ме чакат в гнездото. Надявам се, че ще намерите Изумрудения град и че Оз ще ви помогне.
— Благодаря ви — отвърна Дороти.
Добрият щъркел отлетя и скоро се изгуби от погледа им.
Четиримата вървяха, слушаха песента на пъстрокрилите птици и се любуваха на красивите цветя, които сега растяха толкова нагъсто, че нашите пътници сякаш стъпваха по килим от цветя. Имаше големи жълти и бели, и сини, и морави цветове наред с едри кичури огненочервени макове, толкова ярки и блестящи, че на Дороти й се струваше, че ослепява.
— Не са ли прекрасни? — питаше момичето и вдъхваше благоуханния им мирис.
— И аз така мисля — отвърна Плашилото, — но когато получа мозък, навярно още повече ще ги харесам.
— А аз, ако имах сърце, бих ги обикнал — добави Тенекиеният дървар.
— Винаги съм обичал цветя — заяви Лъвът, — толкова са безпомощни и крехки. Но в гората няма толкова блестящи, като тези.
Сега срещаха все повече и повече големи червени макове и все по-малко и по-малко други цветя. В един момент приятелите се озоваха сред широко поле от макове. Обаче добре е известно, че когато на едно място са събрани много макове, мирисът им е толкова упойващ, че който го вдъхне, се опива и заспива и ако някой не отведе заспалия далеч от мириса на тези цветя, той ще продължи да спи и ще заспи завинаги. Дороти не знаеше това, нито пък можеше да избяга от ярките червени цветя, тъй като те бяха навсякъде около нея. Клепките й натежаха и тя почувства непреодолимо желание да се отпусне и да поспи.
Но Тенекиеният дървар не й позволи да спи.
— Трябва да побързаме и да стигнем до пътя с жълтите павета, преди да се свечери.
Плашилото се съгласи с него. И те продължиха да вървят. Но Дороти вече не издържаше. Очите й се затваряха сами, тя забрави къде се намира, отпусна се сред маковете и заспа дълбок сън.
— Какво ще правим? — разтревожи се Тенекиеният дървар.
— Ако я оставим тук, ще умре — отбеляза Лъвът. — Миризмата на тези цветя ще умъртви всички ни. Ето и аз едва държа очите си отворени, а кучето вече спи.
Наистина Тото спеше до своята господарка. На Плашилото и Тенекиения дървар не им се доспиваше от мириса на цветята, тъй като не бяха направени от плът и кръв.
— Бягай бързо — каза Плашилото на Лъва — и гледай колкото можеш по-скоро да се измъкнеш от това смъртоносно поле. Ние можем да пренесем момиченцето, но ако ти заспиш, си твърде тежък, за да можем да те вдигнем.
Лъвът се съвзе и се затича колкото можеше по-бързо. За миг той изчезна от погледа им.
— Хайде да направим столче с ръце и така да я пренесем — предложи Плашилото.
Те вдигнаха Тото, сложиха го на коленете на Дороти, след това направиха столче с преплетени ръце и понесоха спящото момиче през маковото поле.
Те вървяха и вървяха, а огромният килим от смъртоносни цветя сякаш нямаше край. Следваха извивките на реката и изведнъж се натъкнаха на своя приятел Лъва, който бе заспал дълбоко сред маковете. Цветята се бяха оказали твърде силни дори за грамадния звяр и накрая той не бе издържал и бе паднал там, дето маковото поле свършваше и почваха да се разстилат прекрасни зелени ливади.