Тези думи така ядосаха Дороти, че тя грабна кофата с вода, която беше наблизо, и я лисна върху магьосницата, като я измокри от главата до петите.
Злата жена изпищя от страх. Дороти учудено я загледа — магьосницата беше почнала да се свива и да се смалява.
— Видя ли какво направи! — изписка тя. — След миг ще се стопя цялата.
— Много съжалявам, наистина — Дороти действително се уплаши, като видя как магьосницата се топи пред очите й като захар.
— Не знаеше ли, че водата ще ме убие? — попита магьосницата с плачещ, отчаян глас.
— Разбира се, че не знаех. Откъде да знам?
— Ето, след няколко минути цялата ще се стопя. Целият дворец ще остане на теб. Наистина бях много зла, но никога не съм си представяла, че малко момиче, като теб, ще ме стопи и ще сложи край на лошите ми дела. Виж! Отивам си.
При тези думи вещицата се превърна в кафява безформена маса, която се разля по чистите дъски на кухненския под. Като видя, че тя наистина се е стопила, Дороти изля още една кофа вода върху неприятната каша. След това я измете навън. После взе сребърната обувка — единственото нещо, което бе останало от магьосницата, изчисти я, изсуши я с кърпа и пак си я обу.
Най-после беше свободна. Дороти изтича на двора да каже на Лъва, че Злата магьосница от Запад вече я няма и че те не са затворници в чужда земя.
Спасението
Страхливият лъв много се зарадва, когато научи, че Злата магьосница се е стопила от една кофа вода. Дороти отключи вратичката на неговия затвор и го пусна на свобода. Двамата отидоха в двореца. Дороти веднага събра всички мигащи и им каза, че вече не са роби.
Голяма беше радостта на жълтите мигащи, защото в продължение на много години Злата магьосница ги бе карала да работят непосилно и се бе отнасяла с тях много жестоко. Те обявиха този ден за празник и го прекараха в пируване и танци.
— Ако нашите приятели Плашилото и Тенекиеният дървар бяха с нас — каза Лъвът, — щях да бъда безкрайно щастлив.
— Мислиш ли, че бихме могли да ги спасим? — каза загрижено момичето.
— Може да опитаме — отвърна Лъвът.
Тогава те повикаха жълтите мигащи и ги попитаха дали не биха им помогнали да спасят приятелите си. Мигащите с радост заявиха, че ще направят всичко, което е по силите им, за Дороти, тъй като тя ги е освободила от робство. Тогава тя събра неколцина, които й се сториха най-оправни, и тръгнаха. Вървяха през целия ден, а и на другия, докато стигнаха до скалистата падина, където лежеше Тенекиеният дървар, целият сплескан и огънат. Брадвата беше до него, но острието бе ръждясало, а дръжката — счупена.
Мигащите нежно го вдигнаха и го понесоха към двореца. Дороти проля сълзи за тъжната съдба на своя стар приятел, а Лъвът беше сериозен и тъжен. Когато пристигнаха в двореца, Дороти попита:
— Има ли сред вашите хора някой добър тенекеджия?
— О, да! Имаме добри тенекеджии.
— Доведете ги при мен!
Тенекеджиите дойдоха и донесоха в една кошница всичките си инструменти.
— Можете ли да оправите тези вдлъбнатини на Тенекиения дървар — попита ги Дороти, — да му върнете предишния вид и да го споите навсякъде, дето има нужда?
Тенекеджиите разгледаха внимателно Дърваря и отговориха, че могат да го оправят така, че да стане, както е бил преди. Те веднага се заловиха за работа в една от жълтите стаи на двореца. Работиха три дни и четири нощи, чукаха и огъваха, извиваха и спояваха, лъскаха и блъскаха краката, тялото и главата на Тенекиения дървар, докато му върнаха предишния вид. Ставите му сега се движеха по-добре от всякога. Разбира се, наложи се да му направят няколко кръпки, но понеже работата беше свършена добре и Дърварят не беше суетен, той не им обърна внимание.
Когато най-сетне влезе в стаята на Дороти да й благодари, задето го бе спасила, той бе толкова развълнуван, че заплака от радост, и Дороти трябваше внимателно да избърше с престилката си всяка сълзица по лицето му, за да не ръждясат ставите му. А същевременно и нейните сълзи се лееха бързо и обилно от радост от новата среща с приятеля й. Дороти нямаше нужда да бърше своите сълзи. А пък Лъвът толкова често бършеше очите си с пискюлчето на опашката си, че то съвсем се измокри и той бе принуден да отиде на двора и да стои на слънце, докато се изсуши.
— Ако и Плашилото беше с нас — каза Тенекиеният дървар, след като Дороти му разказа всичко, което се беше случило, — щях да бъда напълно щастлив.
— Ще се опитаме да го намерим — каза момичето.
Дороти повика мигащите да й помогнат. През целия ден и част от следващия те вървяха и вървяха, докато стигнаха до високото дърво, в чиито клони крилатите маймуни бяха подхвърлили дрехите на Плашилото.