Сега настъпи тържественият момент. Дороти прегърна Тото, удари токовете един о друг и каза:
— Заведете ме у дома, при леля Ем!
Тя моментално се понесе във въздуха толкова бързо, че не можеше да види или да чуе нищо друго освен свиренето на вятъра.
Сребърните обувки направиха само три крачки и се спряха така внезапно, че Дороти се търколи в тревата и се преобърна няколко пъти, преди да разбере къде се намира.
Най-после седна и се огледа.
— Боже мой! — извика тя.
Тя седеше сред обширната Канзаска прерия и точно пред нея беше новата къща на чичо Хенри, която той бе построил, след като циклонът бе отнесъл старата. Чичо Хенри доеше кравите в двора пред обора и Тото се отскубна от ръцете й и се затича към обора с радостен лай.
Дороти стана и видя, че е по чорапи. Защото сребърните обувки бяха паднали по време на летенето и завинаги бяха загубени в пустинята.
Отново у дома
Леля Ем излизаше от къщи, за да полее зелето. Погледна и видя, че Дороти тича към нея.
— Мое миличко дете! — извика тя, като я прегърна и покри лицето й с целувки. — Откъде идваш?
— От Страната на Оз — каза Дороти важно. — И Тото е тука. И, о, лельо Ем! Колко се радвам, че пак съм си у дома.