Не, не я бяха изпратили никъде. Стоеше до прозореца в стаята си и гледаше навън с прилепени върху стъклото длани.
Тя обърна глава назад, отметна коса и преди отново да се загледа навън, рече:
— Виж, катастрофа!
Той тръгна да се приближава към нея все по-близо и по-близо; с тила си усети, че вратата се затвори от само себе си, по-близо до гъвкавата извивка на гърба й, до набора на дрехата в кръста й, до ромбовидния десен на плата, чиято тъкан можеше да опипа от два метра разстояние, по-близо до твърдите светлосини вени над три четвъртите чорапи, до белотата на шията й, блеснала под идващата отстрани светлина, озаряваща още и кестенявите й къдрици, които отново тръсна (седем осми навик и една мъничка осма — склонност към флиртуване).
— О, катастрофа, по-точно… такси-строфа — измърмори той, като се правеше, че наднича през голия прозорец над къдравата й корона, но всъщност виждаше само миниатюрните прашинки пърхот в копринения хълм на косата й.
— Вината е на червената кола — каза тя, напълно убедена в правотата си.
— О, на червената ли?… Ще я пипнем ние тази червена кола — продължи да говори неясно той, като стоеше зад гърба й напълно прималял, след което преодоля и последния инч от стопяващото се разстояние помежду им, сграбчи ръцете й изотзад и като обезумял взе да ги дърпа и разтваря, докато тя само завъртя тънката китка на дясната си ръка и механично се опита да посочи с пръст виновника. — Почакай — рече той с дрезгав глас, — прибери лактите към тялото си, да видя дали мога да те вдигна. — Точно в този миг откъм вестибюла се разнесе трясък, последван от зловещото шумолене на дъждобран, и той побърза да се отдръпне от нея — рязко и смутено, после пъхна ръце в джобовете си, прокашля се шумно и се обади на висок глас:
— ….най-сетне! Вече умираме от глад…
Докато се настаняваха край масата да обядват, той все още чувстваше болезнена, обезсърчаваща и разяждаща го слабост в прасците.
След обяда пристигнаха няколко дами на кафе, а по-късно, когато взе да се свечерява, вълнӚта от гости се оттегли и нейната вярна приятелка прояви дискретност, като си тръгна, за да иде на кино, а изтощената домакиня се отпусна върху дивана.
— Върви си вкъщи, скъпи — каза му тя, без дори да отвори клепачи. — Сигурно те чака доста работа у дома, едва ли си си стегнал багажа. Аз също имам нужда да си легна, иначе утре няма да съм в състояние да се надигна.
Той измуча отривисто с престорена нежност и я целуна по челото, което бе студено като мрамор, после рече:
— Между другото, все си мисля да ти кажа колко ми е мъчно за горкото момиче. Защо в края на краищата не я задържим при нас? Защо клетото създание трябва да продължава да живее с непознати? Според мен е съвсем недопустимо, след като вече си има семейство. Помисли по този въпрос, скъпа.
— Не, утре я изпращам обратно — проточи тя с отпаднал глас, без дори да си отваря очите.
— Моля те, опитай се да разбереш — продължи той тихо, но настойчиво, тъй като момичето, което вечеряше в кухнята, очевидно бе приключило с яденето и слабото му сияние се мержелееше някъде наблизо. — Опитай се да разбереш какво ти казвам. Дори да им плащаме за всичко, дори да даваме повече от необходимото, мислиш ли, че това ще му помогне да се чувства по-добре там? Съмнявам се. Ще ми отговориш, че там има добро училище (тя нищо не каза), но тук можем да намерим още по-добро, да не говорим за това, че лично аз съм привърженик на частното обучение у дома. Но най-главното е… разбираш ли, хората могат да останат с впечатление — ти вече чу едно такова подмятане днес, — че въпреки промененото положение, тоест след като вече имаш опора в мое лице и можем да си позволим по-голям апартамент, като в същото време разполагаме с отделни стаи и така нататък, майката и вторият й баща продължават да нехаят за детето.
Тя не каза нищо.
— Разбира се, можеш да постъпиш както намериш за добре — продължи той нервно, изплашен от мълчанието й (изглежда, бе отишъл твърде далеч!)
— Вече ти казах — провлачи тя със същата нелепа мъченическа мекота в гласа си, — че най-много държа на собствената си почивка и спокойствие. Без тях ще умра… Чуй само, чуй как си влачи краката по пода и все в нещо се блъска или изпуска — този път не беше много силно, нали? Но и това ми стига, за да получа нервна криза и пред очите ми да заиграят цветни точки. А едно дете не може да живее, без да вдига шум около себе си; дори и апартамент от двайсет и пет стаи да имаме, щом в него живее дете, ще бъде шумно. Затова избирай — или аз, или тя.