„От друга страна — продължи да премисля ситуацията наум под впечатлението, че следва най-уравновесена линия на размисъл (без обаче да забележи, че онова изпъдено босоного създание се бе вмъкнало през задната врата), — колко простичко би било, ако скъпата маминка вземе че умре още утре. Но не, тя не бърза, впила е зъби в живота и ще стиска, докато може; тогава какво ще спечеля аз, ако тя ще умира бавно и полека, и онова, което в крайна сметка ще пристигне за погребението й, се окаже някоя надута шестнайсетгодишна фръцла или пък напълно отчуждена и вече непозната за него двайсетгодишна жена? Колко по-простичко би било (той се замисли и съвсем уместно спря пред осветената витрина на една аптека), ако му се намираше подръка малко отрова… Едва ли ще му трябва голямо количество, след като за нея и чаша шоколад е така смъртоносен, както и чист стрихнин! Но отровителят оставя следи от пепелта на цигарата си в асансьора… Освен това със сигурност ще й направят аутопсия, ей така по навик.“ И макар че разумът и съвестта му се надпреварваха (като същевременно го и подстрекаваха) да му внушат, че дори да успее да намери отрова, която не оставя следи, той просто не е човек, който ще извърши убийство (освен ако се намери такава отрова, която не оставя никакви, ама никакви следи, но дори и тогава, и то крайно хипотетично, и то само и само да съкрати мъките на една обречена жена), той все пак даде воля на въображението си и на теоретичното продължение на една невъзможна идея, докато разсеяният му поглед се препъваше ту в безупречно опакованите шишенца, ту в модела на черен дроб, ту в паноптикума от всевъзможни сапуни, ту в двете блестящи оранжеви усмивки на една женска и една мъжка глава, които се зяпаха с благодарствена признателност. Той присви очи, прокашля се, поколеба се за миг, после влезе.
Когато се върна вкъщи, в апартамента беше тъмно. За миг го озари надеждата, че тя вече е заспала, но уви, под вратата на спалнята й се бе проточила тънка ивица светлина, начертана като с линеал.
„Шарлатани… — помисли си той и направи мрачна гримаса. — Ще трябва да се придържаме към първоначалния вариант. Ще кажа лека нощ на скъпата покойница и ще си лягам.“ (А утре? А вдругиден? А какво ще стане през всички онези дни, които ще се проточат след това?)
Ала насред извиненията относно мигрената му, докато клечеше край пищното й легло, неочаквано, ненадейно и съвсем спонтанно мислите му направиха остър завой, самоличността му се стопи и след този факт той с удивление откри трупа на като по чудо победената гигантка и се взря в пояса й от моаре, който почти скриваше белега й.
Напоследък тя се чувстваше сравнително добре (оплакваше се единствено от оригването, което не й даваше мира), но още през първите дни на брака им болките, които познаваше от миналата зима, полека-лека се върнаха. Съвсем поетично тя прие факта, че огромният, навъсен орган, задрямал „като старо псе“ сред уютната топлина на непрекъснатото угаждане, на което бил свикнал, сега се е пробудил от ревност към сърцето й — един непознат, макар и удостоен „само с леко потупване“. Както и да е, тя прекара цял месец на легло, като съсредоточено се вслушваше в смутното вълнение на вътрешностите си, в предполагаемото дращене и предпазливото гризане; после всичко утихна и тя дори събра сили да стане, порови из писмата на първия си съпруг, изгори някои от тях, избра някои миниатюрни стари предмети — детски напръстник, дамска плетена чантичка за дребни монети и едно друго нещо — тънко, златисто и въздушно като самото време. По Коледа нейното състояние отново се влоши и планираното посещение на дъщеря й се отложи.
Той беше неотлъчно до нея, обсипваше я с грижи. Говореше й утешително и приемаше несръчните й милувки с прикрита неприязън, когато понякога тя се опитваше да му обясни с изкривено в гримаса лице, че не тя, а ТО (и малкото й пръстче посочваше корема) е виновно за нощната им раздяла, но това прозвучаваше точно като че ли е бременна (измамно бременна, бременна със собствената си смърт). Винаги сдържан, той успяваше да запази самообладание, както и добрия тон, който бе възприел от самото начало, тъй че тя наистина му бе благодарна за всичко — за старомодната му галантност, с която се отнасяше към нея, за любезните му обръщения, които според нейните разбирания придаваха авторитет и достойнство на нежността, за начина, по който задоволяваше капризите й, за новия фонограф, за това, че на два пъти се съгласи неохотно, но безмълвно да уволни старите и да назначи нови сестри, които се грижеха за нея двайсет и четири часа в денонощието.