5
През пролетта болестта й като че се влоши наново; последва консултация с лекари и тя прстъпи в болницата. В навечерието на операцията се реши да му каже някои неща — беше пределно ясна и говореше в пълно съзнание въпреки болките; спомена му за завещанието, за адвоката, какво трябва да направи в случай, че утре… Накара го да се закълне два пъти — да, точно два пъти, — че ще се държи така с нейното момиче, сякаш й е истински баща… И че ще се погрижи за това тя да не храни неприязън към покойната си майка.
— Може би в края на краищата трябва да я поканим да дойде — рече той с тон, който се извиси по-гръмогласно, отколкото възнамеряваше. — Ти какво ще кажеш? — Ала тя бе вече приключила с наставленията и стисна очи от болка; той остана известно време до прозореца, въздъхна, после целуна прежълтелия й юмрук, свит върху отметнатия чаршаф, и излезе.
Рано на другата сутрин му се обадиха от болницата, за да му съобщят, че операцията е приключила току-що и без съмнение напълно успешно, надминавайки всички очаквания на хирурга, но най-добре свиждането да почака поне до утре.
„Успешно, значи! Напълно успешно! — заповтаря той несвързано и като обезумял взе да обикаля от стая в стая. — Ах, колко прекрасно… Моите поздравления — значи, ще се възстановяваме, ще процъфтяваме… Какво става тук? — изрева той с гърлен глас и затръшна вратата на тоалетната с такава сила, че кристалните сервизи в гостната се раздрънчаха от страх. — Ще видим ние тая работа — продължи да нарежда той сред обзетите от паника кресла. — Да, господинчо… ще ти дам аз на теб едно успешно. Успешно, смешно. — И той взе да имитира подигравателно произношението на хленчещата съдба. — Направо чудесно, нали! Значи, продължаваме да живеем, да благоденстваме, ще омъжим и дъщерята — за добра партия и по-раничко, нищо, че е още крехка, а младоженецът — як похотливец, нищо, че ще се намърда най-насилнически в нейната крехкост… Не, тая няма да я бъде! Достатъчно търпях! Аз също имам право на глас в тази работа! Аз…“ Отведнъж обаче неукротимият му гняв най-ненадейно попадна на неочаквана плячка.
Той замръзна намясто, пръстите му престанаха да мърдат нервно, забели очи за миг, а когато изплува от това кратко вцепенение, върху устните му беше цъфнала усмивка. „Казах, достатъчно“, повтори той, но вече със съвсем различен, почти умилостивен тон.
Веднага се сдоби с необходимата му информация: имаше един много удобен експрес в 12,23, който пристигаше точно в четири следобед. Връзката за връщане нямаше да е толкова проста… тогава вероятно ще му се наложи да наеме кола, за да тръгне на мига. „И преди да се е спуснала нощта, ще си бъдем тук, ние двамата, в пълно уединение, малката ще е уморена и сънена, хайде сваляй си дрешките, аз ще те гушна, за да заспиш — това е всичко, само малко бащинско гушкане.“ Че кой иска да го осъдят на каторга (въпреки че, между другото, една каторга сега е за предпочитане пред едно копеле в бъдеще)… тишината, голите й ключици, тънките презрамки, копчетата отзад, рижавите като на лисиче косъмчета между раменните лопатки, сънливите й прозевки, горещите й подмишници, краката й, нежността — не, не бива да изгубва и ума, и дума… въпреки че какво може да е по-естествено за един баща от това да доведе у дома заварената си дъщеря, да вземе сам решение по въпроса — та нали са отворили майка й за операция?… „Най-обикновено чувство за отговорност, най-нормална родителска загриженост, освен това нали самата майка ме помоли „да се погрижа за момичето“?“ И докато тя спокойно си почива в болницата, какво — повтарям, — какво може да е по-естествено от това, ако тук, където малката няма никого да безпокои… В същото време, докато е край мен… характерът им се смекчава по време на реконвалесценцията, а ако въпреки всичко мадам реши да се разсърди, ние ще й обясним, ще й обясним, че сме искали да постъпим правилно, може би малко сме избързали поради вълнението си, вярно, признаваме, но водени от най-добри намерения…
Обладан от радостно въодушевление, той се втурна да сменя спалното бельо (в НЕЙНАТА бивша стая); поразтреби отгоре-отгоре, изкъпа се, отложи една делова среща, обади се на чистачката да не идва, похапна на бърза ръка в „ергенския“ ресторант, накупи фурми, шунка, ръжен хляб, разбита сметана, грозде мискет — дали не е забравил нещо? Когато отново се прибра, от него се посипаха пакети, той продължаваше да си представя как тя ще мине оттук, ще седне там, ще извие тънките си ръце зад гърба, ей тъй, колкото да се стегне, да се ободри, цялата обляна в тъмнокоси къдрици — и в този миг се обадиха от болницата, помолиха го да дойде; по пътя към гарата той неохотно се отби и тогава научи, че жената е починала.