Първо го обзе чувство на огромно разочарование: това означаваше, че поредният му план отново се проваля, че тази нощ с нейната топлина и интимна задушевност отново ще му бъде отнета и че когато пристигне в отговор на телеграмата, тя, естествено, ще бъде в компанията на онази стара вещица и нейния съпруг, които сигурно ще отседнат поне за седмица. Но самото естество на тази първа реакция, подбудена от късогледата му емоционална привързаност, създаваше вакуум, тъй като му беше невъзможно само миг след раздразнението, което бе изживял при вестта за смъртта й (която, макар и временно, но все пак му попречи на плановете), да изпита благодарност (заради правилния курс, който бе взела съдбата). Междувременно този вакуум се изпълваше с предварително известното, сиво човешко съдържание. Седнал на пейка в градината на болницата, той се поуспокои и започна да се подготвя за предстоящите стъпки по погребалната процедура, като мислено и с подобаваща за случая тъга си припомни онова, което очите му бяха видели току-що: мраморното чело, прозрачните ноздри със скъпоценната брадавица от едната страна, абаносовия кръст и всичко останало от добре изпипаната работа, която бе свършила смъртта. После тръсна глава презрително, за да се отърве от мислите за болницата, и си каза между другото, че под неговото покровителство тя бе изживяла един прекрасен период, че бе успял да я дари с малко истинско щастие, да разведри последните дни на нейното нещастно вегетиране, и оттам вече съвсем естествено премина към похвали, с които обсипа тази умница Съдбата за доброто й поведение, а после почувства и онази първа сладка тръпка в кръвта си: самотният вълк, вече готов да нахлупи върху главата си нощната шапчица на старата баба.
Очакваше ги на следващия ден по обяд. Звънна се в точно определения час, ала приятелката на жената стоеше на прага самичка (протегна костеливите си ръце и съвсем нечестно се възползва от силната си хрема, за да полее с нея полагащите се за случая съболезнования): нито съпругът й, нито „малкото сираче“ успели да дойдат, рече тя, тъй като и двамата били на легло с тежка инфлуенца. Той побърза да утеши разочарованието си с мисълта, че така е по-добре — защо да се развалят хубавите неща? Присъствието на малката сред тази зловеща комбинация от погребални задължения щеше да бъде точно толкова мъчително, колкото бе и пристигането й за сватбата, а би било далеч по-разумно той да използва следващите дни, за да уреди формалностите докрай и да се подготви за един решителен скок напред в полето на пълната безопасност. Единственото нещо, което го раздразни, бе начинът, по който старата вещица бе казала „и двамата“, сякаш боледуването ги свързваше (като че двамата пациенти деляха едно легло), връзката на общата зараза (нищо чудно онзи простак сега да я преследва нагоре по стръмните стълби, за да опипа голите й бедра).
Като се преструваше на напълно съсипан — което бе и най-лесното поведение, както добре знаят убийците, — той седеше досущ като онемял вдовец с отпуснати огромни ръце, едва помръдваше устни в отговор на нейните съвети, че трябва да промие задушаващата го мъка със сълзи, и гледаше с мътен поглед, докато тя си духаше носа (а, значи, и тримата са свързани с тази хрема — това вече е по-добре). Тя се нахвърли уж разсеяно, но лакомо върху шунката и взе да му говори неща от рода на: „Поне не се е мъчила дълго“ или „Слава богу, че е била в безсъзнание“, очевидно ръководена от странното разбиране, че страданието и сънят са най-естествената човешка орис, че червеите имат приветливи малки личица и че върховното отплаване по гръб става в някаква стратосфера на блаженството. Той едва се сдържа да не й каже, че смъртта винаги е била и винаги ще си остане един гнусен, противен идиот, но навреме си даде сметка, че подобно изявление може да събуди у неговата утешителка нежелателни съмнения относно способността му да даде прилично религиозно и морално образование на малкото момиче.
На погребението имаше много малко хора (неизвестно защо се появиха една нейна приятелка от млади години и един златар със съпругата си), а по-късно в колата към къщи пълна дама (която бе присъствала и на онзи фарс — сватбата им) му рече със състрадателен, но категоричен тон (докато наведената му глава подскачаше в такт с дупките по пътя), че ето сега, най-накрая, трябва да се направи нещо по отношение на малката, която живеела в чужда за нея среда (в същото време приятелката на покойната му съпруга се правеше, че гледа навън през стъклото), и че улисан в родителските си задължения, той без съмнение ще преодолее загубата по-лесно; в този момент се обади трета жена (много далечна роднина на покойната) и каза: „А каква хубавица е станала тя! Трябва да внимавате, да бдите над нея като ястреб — вече се е поналяла и върви едра за възрастта си. Само след две-три години момчетата ще се навъртат край нея като мухи и тогава ще започнат неприятностите“, а в това време той мислено се превиваше от смях, носеше се щастливо и весело върху пухеното легло на щастието.