Пързаляше се по асфалта заедно с другите деца, като привеждаше тялото си, ритмично поклащаше отпуснатите си ръце и уверено профучаваше напред. В един момент се завъртя умело, полата й се заметна и оголи бедрото. После пък роклята й прилепна така плътно по гърба, че очерта малка цепнатина, и с едва забележимо потрепване на прасците тя продължи да се пързаля заднишком. Похотливост ли беше това, това мъчение, което изпитваше, докато я поглъщаше с поглед, възхищавайки се на пламналото й лице, на пестеливостта и съвършенството на всяко нейно движение (особено когато, след като едва заковала се намясто, отново се понасяше напред и енергично прегъваше острите си колене, докато набира скорост)? Или може би това страдание винаги съпътстваше безнадеждния му копнеж да изтръгне нещо от красотата, да я задържи за миг, да направи нещо с нея — без значение какво, стига само да осъществи някакъв контакт, няма значение как, който би могъл да утоли копнежа му. Защо ли се мъчи да разгадае това? Тя отново ще се засили и ще се изгуби от погледа му, а утре друга ще профучи край него и така животът му ще мине в цяла поредица от пропуснати профучавания.
Или може би не? Видя същата жена, която плетеше на същата пейка, и като усети, че вместо любезна усмивка лицето му се е ухилило злобно и похотливо с оголени бивни изпод възсинкавите устни, той побърза да седне. Безпокойството и треперенето на ръцете му не продължиха дълго. Завърза се разговор, който сам по себе си неочаквано му донесе удовлетворение; тежестта в гърдите му изчезна, олекна му и той почти се развесели. Тя се появи, като ситнеше с кънките си, точно както бе направила и предишния ден. Светлосивите й очи се спряха върху него за миг, въпреки че не той, а плетачката говореше в този момент, и след като го измери с поглед, извърна нехайно глава. После седна до него, като стискаше дъските на пейката с розовите си ръце с остри кокалчета, върху които потрепваше ту вена, ту някоя дълбока трапчинка около китката, а в същото време приведените й рамене оставаха напълно неподвижни, разширените зеници следяха нечия топка, която се търкаляше по чакъла на пътеката. Точно както и предишния ден жената до него се пресегна и подаде на момичето сандвич, и докато дъвчеше, то взе да удря ожулените си колена едно в друго леко и ритмично.
— …по-добре е, разбира се, но най-вече става дума за първокласно училище — прозвуча далечен глас, когато той най-ненадейно забеляза, че главата с кестеняви къдрици от лявата му страна безмълвно се е навела ниско над ръката му.
— Изгубил си стрелките на часовника си — каза момичето.
— Не — отвърна той и се прокашля, — така е направен. Представлява рядкост.
Протегна лявата си ръка (с дясната държеше сандвича) и хвана китката му, за да разгледа празния, сляп циферблат, под който стрелките бяха монтирани така, че се подаваха само връхчетата им като две черни капчици сред сребърни числа. Едно сухо листо потрепваше в косата й, близо до врата, над леко изпъкналия горен гръбначен прешлен — и по време на следващия му пристъп на безсъние той непрекъснато се мъчеше да издърпа от косата й призрака на това листо, като се задъхваше и току посягаше с два пръста, с три пръста, после с пет.
На другия ден, както и през дните, които последваха, той седеше на същото място като аматьорски, но все пак доста прилично имитираше ексцентричен самотник: обичайния час, обичайното място. Появата на момичето, дъхът му, краката му, косата му, всичко, което вършеше — дори когато почесваше пищяла си, оставяйки бели следи върху кожата, или подхвърляше малката черна топка във въздуха, или пък неволно отъркваше в него голия си лакът, настанявайки се върху пейката, — всичко това (докато в същото време се правеше на погълнат от приятния разговор) възбуждаше у него болезнено усещане за пълнокръвна, кожна и мултиваскуларна връзка с момичето, като че чудовищната бисектриса, изпомпвайки всичките сокове от дълбините на съществото му, стигаше до нея като пулсиращ пунктир, като че момичето израстваше от него, като че с всяко неволно движение подръпваше и разклащаше собствените си жизнени връзки, дълбоко вкоренени в неговите вътрешности, така че, когато тя рязко променяше позата си или пък се затичваше напред, той усещаше внезапно и мъчително обтягане, разпъване, дори за миг изгубваше равновесие: и ето, влачиш се по гръб в прахоляка, главата ти подскача и се удря в земята, още миг и ще бъдеш обесен на собствените си черва. През цялото това време обаче седеше и слушаше, усмихваше се, кимаше, подръпваше крачола си, за да освободи коляното, драскаше с бастуна по чакъла и току подмяташе: „О, така ли!?“ или „Да, случват се такива неща понякога…“, но успяваше да улови думите на жената само когато момичето не беше наоколо. От досадното кречетало до себе си научи, че между нея и майката на момичето — четирийсет и две годишна вдовица — съществува петгодишно приятелство (честта на собствения й съпруг била спасена от покойния съпруг на вдовицата); че след дълго боледуване миналата пролет вдовицата прекарала тежка коремна операция и тъй като много отдавна била изгубила всичките си роднини, като удавник се вкопчила в предложението на любезната двойка да вземат момичето при себе си в провинцията, където живеят; и сега тя била довела малката да посети майка си, тъй като съпругът на бъбривката трябвало да дойде в столицата във връзка с негови недотам приятни дела, но скоро щели да се връщат — колкото по-скоро, толкова по-добре, защото присъствието на момичето само дразнело вдовицата, която била изключително почтена жена, ала напоследък станала крайно капризна и само треперела над здравето си.