— О, аз мислех, че те вече…
— Не, утре сутрин — отвърна вдовицата, като си играеше със златната панделка на опаковката с очевидно съжаление. — Днес моята приятелка, която ужасно я глези, я заведе на изложба на бродерии. — Тя въздъхна и внимателно, сякаш пренасяше нещо чупливо, постави подаръка на малката странична масичка, докато галантният й гостенин започна да я разпитва какво й е разрешено да яде и какво не, след което трябваше да изслуша епопеята на нейното заболяване с всички разновидности и да прояви голяма проницателност при тълкуването на последните изопачавания в текста.
3
При третото посещение (междувременно се бе отбил да я предупреди, че преносвачите ще дойдат най-рано в петък) двамата пиха чай и той на свой ред й разказа за себе си и за чистата си, приятна професия. Оказа се, че имат общ познат, братът на един адвокат, който бил умрял през същата година, когато и съпругът й. Тя говореше доста обективно и без прояви на лицемерна скръб за съпруга си, за когото и той бе вече понаучил някои неща: бил бонвиван и специалист по нотариалните въпроси; разбирал се добре с жена си, но гледал да прекарва колкото е възможно по-малко време у дома.
В четвъртък той закупи канапето и два стола, а в събота се отби според уговорката, за да я изведе на малка разходка в парка. Тя обаче се чувстваше зле, беше си легнала с бутилка гореща вода, и му говореше през вратата с напевен тон. Той помоли мрачната старица, която прихождаше да готви и да я гледа, да има грижата да го осведоми на еди-кой си номер как пациентката е прекарала нощта.
По този начин минаха още няколко трескави седмици на безпокойство, проучвания, убеждаване и интензивно премоделиране на една чужда, подаваща се на влияние самота. Сега вече той се движеше към ясно определена цел, защото още тогава, когато й бе предложил кутията с глазирани кестени, най-ненадейно бе проумял предначертаната посока, която му бе указана безмълвно от нещо като странен пръст без нокът (изрисуван върху ограда), както и истинското убежище на една реална, ослепителна възможност. Пътеката беше непримамлива, но не и трудна, и видът на едно писмо до Мама с все още неуверения, по детски разкрачен почерк, оставено ей така, с необяснима небрежност, бе достатъчен да сложи край на всякакви съмнения.
Бе узнал от други източници, че майката разпитвала за него и останала крайно доволна от получените резултати, особено от онези, които се отнасяли до добре поддържаната му банкова сметка. От начина, по който с благочестиво приглушен глас му показваше стари снимки на хора в сковани, малко или много театрални пози, младо момиче с обувки на висок ток, със закръглено, приятно лице, налята гръд и коса, сресана назад (имаше и сватбени снимки, които, разбира се, включваха младоженеца с щастливо, недоумяващо изражение на лицето и странно познат сластен поглед в очите), той си направи извода, че тя тайничко поглежда в потъмнялото огледало на миналото в търсене на нещо, което дори и сега би я превърнало в обект на внимание от страна на един мъж, и сигурно бе решила, че наблюдателното око на ценителя на огледални повърхности и отражения все още би могло да открие следите на отминалата й хубост (които, между другото, тя преувеличаваше), следи, които се надяваше да станат още по-очевидни след тази ретроспективна брачна изложба.
Към чашата чай, която му наля, тя добави и малко интимна близост; крайно подробните описания на различните й неразположения тя обагри с толкова романтика, че той едва се сдържа да не я прекъсне с някой неприличен въпрос; на моменти спираше, дълбоко умислена, след което го догонваше с някое позакъсняло питане, подсказано й от неговите предпазливи думи, излезли на пръсти от устата му.
Към нея изпитваше и съжаление, и отвращение, давайки си сметка, че материалът, с изключение на своето единствено, доста специфично предназначение, не съдържа никакъв друг потенциал, но въпреки това упорито преследваше целта, която сама по себе си изискваше такова съсредоточаване, че физическият аспект на тази жена непрекъснато се разтваряше и чезнеше пред очите му (ако се бе блъснал в нея на улицата в друг квартал на града, за нищо на света не би я познал), а на мястото му се появяваха външните черти на абстрактната младоженка от снимките, които му бяха станали толкова близки, та бяха изгубили своя смисъл (и така, в края на краищата нейната жалка пресметливост се оказа сполучлив ход).
Изпълнението на задачата му вървеше като по вода и когато една дъждовна вечер в края на есента тя изслушваше — равнодушно, без да предложи и капчица женска утеха — неясните му оплаквания, свързани с вечния копнеж на стария ерген, който поглежда завистливо към фрака и сълзливата аура на всяка чужда сватба и неволно си мисли за своя самотен гроб в края на самотния си път, той изведнъж реши, че е дошъл моментът да извика преносвачите. Но междувременно само въздъхна и смени темата на разговор, а ден по-късно, о, колко изненадана беше тя, когато спокойната им среща на чаша чай (на няколко пъти бе ставал да отиде до прозореца и оставаше там, сякаш потънал в размисъл) бе ненадейно прекъсната от настоятелното позвъняване на преносвачите. В къщата се върнаха двата стола, канапето, лампата и скринът: така, когато решава математическа задача, човек първо отстранява някое от числата, за да работи по-свободно, а после го връща в утробата на развръзката.