— Тя го отстъпи на него — нетърпеливо каза Алтея. — Има ли подобна клетва тежест пред закона?
Картил сви рамене:
— С такъв проблем би се озовала пред Съвета на Търговците, но мисля, че би спечелила. Съветниците са консервативни и старите обичаи значат много за тях. Една клетва в името на Са би трябвало да бъде зачетена. Имаш ли свидетели, които да потвърдят изричането на тази клетва? Поне двама?
С въздишка Алтея се облегна в стола си.
— Може би един, който би казал истината. Останалите двама… вече не зная какво да очаквам от майка си и сестра си.
Събеседникът ѝ поклати глава.
— Семейните спорове като тези са толкова неприятни неща. Съветвам те да не се занимаваш повече с това, Алтея. Това само би изострило неразбирателството между вас.
— Не мисля, че нещата могат да се влошат повече от това — мрачно отбеляза тя, преди да се надигне.
Кръвта на Ефрън Вестрит бе проличала за пореден път: от бившия си дом Алтея бе отишла право в кабинета на Картил, който от своя страна не се бе изненадал от появата ѝ.
Още при влизането ѝ възрастният човек се бе надигнал, за да донесе няколко свитъка. Един след друг документите се бяха разгърнали пред нея, за да изтъкнат недвусмислено безнадеждността на ситуацията ѝ. Не можеше да се отрече, че Роника е проявила изчерпателност — цялата ситуация бе подсигурена като товар по време на буря. Според закона Алтея не притежаваше нищо. Според закона тя трябваше изцяло да се осланя на сестра си.
Според закона. Но Алтея нямаше намерение да обвързва живота си с подобна спогодба. Тя нямаше да живее от подаянията на Кефрия, още по-малко когато сестра ѝ изцяло играеше по свирката на Кайл. Нека си мислят, че баща ѝ е умрял, без да ѝ остави нищо. Това не беше вярно. Всичко онова, на което той я бе научил, цялото знание, натрупано по време на пътуванията, все още ѝ принадлежеше. И ако тя не можеше да си проправи собствен път с тези си способности, значи наистина заслужаваше да умре от глад. Тя си припомни, че първият Вестрит, пристигнал в Бингтаун, не е притежавал по-различно знание. А въпреки това той бе успял. И тя също щеше да оцелее.
Не. Не само това. Тя щеше да се сдобие с проклетото доказателство за способностите си и щеше да принуди Кайл да спази клетвата си. Уинтроу със сигурност щеше да я подкрепи. За него това беше единственият начин да се измъкне от тиранията на баща си. Но дали майка ѝ и Кефрия щяха също да я подкрепят? На този въпрос Алтея не можеше да отговори веднага. Надали, не и доброволно. Но пък тя не очакваше, че те двете ще се изправят пред Съвета и ще излъжат. И увереността ѝ се затвърди. По един или друг начин тя щеше да се опълчи на Кайл и да си върне онова, което ѝ принадлежеше.
Пристанището беше оживено. Алтея се отправи към Вивачия, заобикаляйки работници с ръчни колички, товарни коли, теглени от изпотени коне, доставчици, докарали пресни припаси, и прекупвачи, забързани да прегледат стоката си за последен път. Някога това оживление веднага се бе предавало и на нея самата. Днес то я потискаше. Тя се чувстваше откъсната от тази среда, невидима. Облечена като дъщерята на Търговец, никой от моряците не смееше да се заглежда към нея, още по-малко да я поздрави весело. Иронично. Тази сутрин тя бе избрала да се облече в простовата тъмна рокля и сандали като частично извинение за снощната си проява. Тя изобщо не бе подозирала, че тази дреха ще се окаже единствената ѝ принадлежност за започващото ѝ пътуване в света.
Обзелото я униние се бе разпространило и до увереността ѝ, за да започне да я подкопава. По какъв начин тя щеше да си послужи със знанията си, за да не умре от глад? Как можеше да потърси някой капитан или помощник-капитан, облечена по подобен начин, и да го убеди в качествата си? Подобни прояви не бяха чак толкова редки в Бингтаун, но и не бяха нещо обичайно. По палубите на корабите от Шестте херцогства човек често можеше да види жени сред екипажа. Много от имигрантите от Трите кораба бяха започнали да се препитават с риболов, а сред тях по традиция работеше цялото семейство. Така че желанието ѝ нямаше да представлява нещо необичайно, само че Алтея трябваше да се докаже като не по-малко издръжлива от мъжете, с които се очакваше да работи редом. Но с тези ѝ дрехи никой не би ѝ дал шанс дори да се докаже. Топлината на издигащото се слънце допълнително подчерта тежестта на тъмната пола и жилетката. Колко по-удобни бяха платнените панталони, съчетани с памучна риза.
Най-сетне тя достигна Вивачия и погледна към фигурата на носа. Всеки друг би решил, че корабът е задрямал, препичайки се на слънцето. Без дори да го докосва Алтея знаеше, че мислите и усещанията на Вивачия са съсредоточени към вътрешността ѝ и следят разтоварването. Тази задача напредваше бързо — докери непрекъснато се изливаха по дъсчените мостове, понесли товари. Те приличаха на мравки, пренасящи мравуняка си.