Работниците не ѝ обърнаха внимание; за тях Алтея беше поредният пристанищен зяпач. Така младата жена необезпокоявана се приближи до Вивачия и отпусна ръка върху затопления от слънцето корпус.
— Здравей — тихо каза тя.
— Алтея.
Гласът на кораба бе топъл контраалт. Вивачия отвори очи, усмихна се към посетителката и протегна ръка. Заради разтоварването корабът се бе надигнал прекалено високо, олекнал, и ръцете им не можаха да се докоснат. Алтея трябваше да се ограничи до усещанията, които се вливаха в нея през грубата дъска, до която бе опряна дланта ѝ. Вивачия бе придобила по-голяма съзнателност: тя можеше да разговаря с Алтея, без това да отнема от съсредоточението, с което наблюдаваше разтоварването си. И както младата жена осъзна с болка, съсредоточението си върху Уинтроу. Момчето стоеше в котвеното отделение и навиваше въжета. Горещината на тясното помещение бе потискаща, а от обграждащите го миризми му се гадеше. Напрежението му се предаваше и на кораба, то обтягаше дъските и сковаваше рангоута. В пристанището от това нямаше голямо значение, но в открито море корабът трябваше да си взаимодейства с морето и вятъра, а не да им се противи.
— Той ще се оправи — успокои я Алтея, макар да изпитваше ревност към загрижеността на кораба. — За един новак е мъчително, но той ще се справи. Опитай се да не мислиш за смущението му.
— Не е само това — тихо призна Вивачия. — На практика той е затворник на борда. Той не иска да пътува, а да бъде жрец. Двамата започнахме приятелството си по такъв чуден начин, а сега те го карат да ме намрази.
— Никой не би могъл да те мрази — увери я девойката и се постара да звучи уверено. — Той наистина иска да бъде другаде, няма смисъл да лъжа за това. Той мрази факта, че не се намира там, където иска да бъде. Не би могъл да мрази теб. — Вътрешно тя се напрегна, преди да добави: — Ти би могла да му помогнеш. Да му обясниш колко много значи той за теб; колко те успокоява присъствието му на борда. Както някога стори с мен.
Алтея не успя да запази гласа си спокоен.
— Но аз съм кораб, а не твое дете — отвърна Вивачия, по-скоро на неизречената Алтеина мисъл, отколкото на думите ѝ. — Ти не се разделяш с малко дете, което не познава света. Зная, че в много отношения аз съм още наивна, но разполагам с цяло богатство спомени и знания, на което да се осланям. Просто трябва да подредя някои от тях и да видя по какъв начин те са свързани с онова, което съм. Аз те познавам, Алтея. Аз зная, че ти не ме изоставяш по своя воля. Но ти също ме познаваш. И трябва да разбереш колко ме боли, че Уинтроу е принуден да пътува с мен. Принуден да бъде мой най-близък приятел, когато той копнее да бъде другаде. Между двама ни с него съществува привличане. Но неговият гняв го кара да се противи на тази връзка. И ме кара да се срамувам, че толкова често се обръщам към него.
Разцеплението в сърцето на кораба бе ужасно. Вивачия се бореше със собствената си нужда за другарството на Уинтроу и се принуждаваше да стои неподвижно сред студена изолация, която бе сива като мъгла. Алтея почти можеше да почувства представата осезаемо — ужасно място на неизменен леден дъжд и безкрайна сивота. Тази представа я отврати.
Но тя не можа да измисли някаква утеха, защото сред заобикалящата я глъчка кресна заповеднически глас:
— Ти там! Махай се от кораба! По заповед на капитана ти нямаш право да стъпваш на борда.
Алтея повдига глава и заслони очи. И съвсем спокойно се вгледа в изникналия Торг.
— Това, господине, е обществено пристанище — изтъкна тя.
— Ама това не ти е обществен кораб. Пръждосвай се!
Само преди два месеца Алтея би изригнала насреща му. Но времето, прекарано в компанията на Вивачия, и събитията от последните три дни я бяха променили. Самият ѝ характер не се бе променил, размишляваше тя. Просто гневът ѝ се бе научил на търпение. Каква полза имаше да избухва срещу един дребен и жалък мъчител? Той беше давещо се от злоба паленце. Тя беше тигрица. Срещу подобно нищожно създание беше излишно да се ръмжи. Не, просто трябваше да се изчака ситуация, в която гръбнакът му може да бъде строшен с един замах. Торг бе предрешил съдбата си със злобното си отношение към Уинтроу. Грубостта му към Алтея само се прибавяше към това.
С известно замайване Алтея осъзна, че заради допира до корпуса тя споделя мислите на Вивачия, а Вивачия споделя нейните. Със закъснение младата жена отдръпна ръка. Допирът се разделяше с лепкава студенина.