— Не, Вивачия — тихо каза девойката. — Не поемай гнева ми. Остави отмъщението на мен, не се опетнявай с него. Ти си прекалено голяма и прекалено красива; за теб то е недостойно.
— А пък той е недостоен да се намира на моите палуби — с горчилка отвърна Вивачия. — Защо трябва да търпя отрепки като него, когато ти си изблъскана на брега? Не бих могла да повярвам, че подобно отношение към роднини е типично за семейство Вестрит.
— Не е — побърза да я увери Алтея.
— Не ме ли чу? — отново изкрещя Торг. Девойката отново погледна към него. Той се бе надвесил над перилото и я заплашваше с юмрук. — Ако не се разкараш, ей сегичка ще ти помогна.
— Празни заплахи; той не може да направи нищо — каза Алтея. Едновременно с думите ѝ откъм трюма на Вивачия долетя трополене. Някой на палубата започна да псува, а Торг изчезна, за да насочи виковете си към суматохата. Сред избухналата глъчка ясно долетя гласът на някакъв млад моряк:
— Макарата се откачи, сър! Кълна се, че беше фиксирана здраво, когато започнахме.
Торг вече тичаше по палубата. Разтоварването на Вивачия спря: половината моряци отидоха да се взират в строшената платформа и пръснатите ядки.
— Това ще им създаде известно занимание — невинно отбеляза Вивачия.
— Но аз наистина трябва да си вървя — бързо реши Алтея. Ако останеше, тя трябваше да запита Вивачия дали тя има нещо общо с току-що случилия се инцидент. Подобно знание се оказваше прекалено плашещо; за Алтея бе по-лесно да живее с подозрения. — Пази се. Грижи се за Уинтроу.
— Ще се върнеш ли, Алтея?
— Разбира се, че ще се върна. Просто има някои неща, за които трябва да се погрижа. Но ще те посетя още веднъж, преди да отплаваш.
— Не мога да си представя да плавам без теб — тъжно каза Вивачия. Фигурата на носа повдигна очи към далечния хоризонт. Вятър раздвижваше тежките кичури от косата ѝ.
— Ще ми бъде мъчно да стоя на кея и да гледам как се отдалечаваш. Ти поне имаш Уинтроу.
— Който мрази, че е с мен. — Неочаквано Вивачия отново звучеше млада. И много притеснена.
— Ти знаеш, че не можеш да останеш тук, Вивачия. Но аз ще се върна. Искам да знаеш, че аз работя над начин отново да се върна на борда ти. Ще ми отнеме известно време, но отново ще бъда с теб. А дотогава се дръж.
— Разбирам — въздъхна Вивачия.
— Радвам се. До скоро виждане.
Алтея се обърна и с бърза крачка се отдалечи. Неискреността ѝ едва не я беше задавила. Дали Вивачия ѝ бе повярвала? Девойката се надяваше това да е така, ала инстинктите ѝ се съмняваха и посочваха, че Вивачия не би се заблудила толкова лесно. Несъмнено тя бе усетила ревността на Алтея към Уинтроу, а също и дълбокия ѝ гняв към начина, по който се бяха развили нещата. И въпреки това младата жена се надяваше, че Вивачия няма нищо общо с падналата макара, и горещо се молеше на Са, че тя няма да се опита сама да промени нещата.
Интересно беше, че съживеният кораб се бе оказал само отчасти онова, което Алтея бе очаквала. Тя бе съзирала съд, притежаващ всички добри качества на горда и красива жена. Тя не се бе замисляла, че Вивачия е наследила не само опита на баща ѝ, но и на дядо ѝ и прабаба ѝ, а също и добавеното от самата Алтея. Сега девойката се опасяваше, че корабът ще се окаже не по-малко твърдоглав от всеки друг Вестрит, също тъй несклонен да прощава и също тъй неотклонен в собствените си цели. Ако аз бях на борда, щях да я насочвам, както моят баща ме напътстваше през упоритите ми времена. Уинтроу няма да има и най-малката представа как да се държи с нея. Дребна черна мисъл пролази в ума ѝ. И ако тя убие Кайл, той ще си го е заслужил.
Ледени тръпки на отвращение веднага последваха тази мисъл — погнуса от факта, че тя е могла дори да си помисли подобно нещо. Алтея побърза да се приведе, за да почука върху дъските на кея, за да не допуска подобна мисъл да се превръща в съдба. По време на изправянето си тя усети нечий поглед.
Пред нея стоеше Янтар. Златистата жена бе облечена в дълга роба с цвета на зрял жълъд, а косата ѝ бе стегната в лъскава плитка. Диплите на плата скриваха очертанията на обгърнатото от него тяло. Ръцете ѝ бяха скрити от ръкавици, които прикриваха под аристократизма си белезите и мазолите на занаятчийски ръце. Тя стоеше неподвижна сред гълчавата на пристанището, незасегната, като обгърната от някаква невидима граница. За миг тъмножълтите ѝ очи докоснаха погледа на Алтея, при което устата на девойката пресъхна. Тази жена притежаваше някакво излъчване на отчужденост. Навсякъде около нея кипеше труд, но самата тя бе обгърната от застиналост и съсредоточение. На врата си тя носеше огърлица от дървени топчета, които проблясваха във всички оттенъци на кафявото, достъпни за дървесината. Дори от разстояние те привлякоха погледа на Алтея. Изглеждаше малко вероятно, че някой може да зърне тази огърлица и да не я пожелае за себе си.