Тя погледна към лицето на Янтар и погледите им се срещнаха за втори път. Янтар не се усмихна. Тя бавно обърна глава, първо на една страна, а после на друга, демонстрираща профила си. Но вниманието на Алтея бе привлечено от различните обици. Жената носеше по няколко на всяко ухо, но онези, които впечатлиха девойката, изобразяваха извита змия от лъскаво дърво на лявото ухо и блестящ дракон в дясното. Всяка от тези обици притежаваше дължината на човешки палец и бе тъй умело изработена, че погледът всеки миг очакваше да зърне движението им.
Едва сега Алтея осъзна колко дълго се е взирала. За трети път погледът на Янтар срещна нейния. Жената се усмихна питащо. Когато Алтея не реагира, насрещната усмивка бързо преля в презрителна гримаса. Със същото изражение жената отпусна длан върху плоския си корем. Алтея почувства тръпки на отвращение, сякаш обгърнатите в ръкавица пръсти бяха докоснали нея самата. Сега лицето на Янтар изглеждаше решително. Тя се взираше в Алтея с погледа на стрелец, втренчващ се в целта. Насред забързаните работници двете стояха сами, съединени от взор, изолирани от тълпата. С усилие, превърнало се почти във физическо, Алтея се обърна и напусна пристанището, за да се насочи към пазара.
Тя бързаше тромаво сред препълнения летен пазар, като се блъскаше в хората. Веднъж дори събори масичка с шалове при едно поглеждане през рамо. Янтар не я следеше. Девойката започна да крачи по-решително. Ударите на сърцето ѝ се успокоиха; тя установи, че се е изпотила. Срещите с кораба и с Янтар я бяха оставили с пресъхнала уста и почти трепереща. Глупаво. Нелепо. Та жената единствено я беше погледнала. Каква заплаха имаше в това? По-рано Алтея никога не се бе поддавала на подобна лудост. Вероятно стресът от последните дни започваше да се натрупва. Освен това тя не можеше да си спомни кога за последно се е нахранвала истински. Сега като се замислеше, от вчера тя бе консумирала единствено бира. Това беше причината.
Тя се настани на една от изолираните маси в улична чайна. Сянката веднага я накара да се почувства по-добре. От дошлото да вземе поръчката ѝ момче тя поиска вино, пушена риба и пъпеш. Едва след оттеглянето му тя осъзна, че е възможно да не разполага с достатъчно пари, за да плати. Сутринта Алтея бе насочвала грижите към външния си вид, а не към парите. Нейната стая бе изящно подредена — както след всяко нейно завръщане от морето. В едно от чекмеджетата тя бе открила малко монети и банкноти, които беше изсипала в джобовете си, преди да ги привърже — по-скоро по навик. Дори и ако тези пари се окажеха достатъчни, за да заплатят тукашната ѝ консумация, за стая в гостилница надали щяха да стигнат. Освен ако тя не възнамеряваше да се прибере с подвита опашка, трябваше сериозно да обмисли следващите си действия.
Междувременно храната ѝ пристигна. Алтея безразсъдно поиска восък и притисна пръстена си. Най-вероятно това бе последният път, в който тя можеше да изпрати сметка до родния си дом. Ако се бе сетила по-рано, щеше да накара Кефрия да плати за по-изтънчено меню. Но пъпешът бе съвсем пресен и сладък, месото на рибата бе приятно сочно и крехко, а виното… какво пък, виното ставаше за пиене. През живота си Алтея бе пила и по-лошо, и не за последен път. За момента тя трябваше да проявява сдържаност. По-късно нещата щяха да се оправят. Трябваше да се оправят.
Докато допиваше виното си тя бе връхлетяна от осъзнаването, че баща ѝ все още е мъртъв и ще си остане мъртъв до края на дните ѝ. Тази част от нейния живот никога нямаше да се подобри. Алтея почти бе привикнала с мъката си; това ново усещане за празнота накара нозете ѝ да омекнат. Това беше нова, болезнена перспектива. Колкото и дълго да успееше да се справя тя, Ефрън Вестрит никога повече нямаше да се прибере, за да разреши проблемите ѝ. И никой друг нямаше да го стори. Всичко зависеше от нея самата. Тя се съмняваше, че Кефрия ще успее да се справя със семейните дела. Тя и майка ѝ се бяха справяли достатъчно сносно, само че присъствието на Кайл щеше да промени всичко. До каква степен можеше да се влоши положението на семейство Вестрит в отсъствието на Алтея.
Имаше напълно реална възможност те да изгубят всичко.