Включително Вивачия.
До този момент подобно нещо не се бе случвало в Бингтаун, но родът Девуше се бе оказал опасно близо до подобен развой. Неговите представители бяха натрупали такива дългове, че Съветът бе одобрил искането на главните им кредитори, Търговците Конри и Риш, да получат живия кораб на семейството. Най-големият син трябваше да остане на борда му до изплащането на дълговете. Малко преди изготвянето на споразумението същият син бе пристигнал, донасяйки със себе си достатъчно доходоносен товар, за да удовлетвори исканията на заемодателите. Цял Бингтаун бе посрещнал с ликуване тази развръзка; за известно време синът се бе превърнал в нещо като герой. Само че Алтея не можеше да си представи Кайл в тази роля. Най-вероятно той щеше да предаде и сина си, и кораба на кредиторите и грубо щеше да каже на Уинтроу, че вината е негова.
С въздишка тя насочи мислите си към онова, от което се боеше най-много. Какво се случваше с Вивачия? Тя се бе събудила съвсем наскоро; личността ѝ щеше да се развива в течение на следващите няколко седмици. Всички бяха единодушни, че е невъзможно да бъде предвиден темпераментът на един жив кораб — последният можеше да се окаже същинско копие на стопаните си, а можеше и да се прояви като пълна тяхна противоположност. Сред Вивачия Алтея бе зърнала плашеща безпощадност. Дали през задаващите се седмици тази черта щеше да се затвърди, или корабът щеше да прояви справедливостта и честността на баща ѝ?
Алтея си помисли за Кендри, пословично известен със своеволието си жив кораб. Той не търпеше жив товар и ненавиждаше леда. На юг към Джамаилия той плаваше с готовност, но моряците му казваха, че да се работи на борда му по време на пътуване на север до Шестте херцогства и отвъд било като да плаваш с оловен кораб. С уханен товар и южна цел корабът плавал почти без чужда намеса, бърз като вятъра. Така че силната воля не беше нещо лошо за един кораб.
Освен ако корабът не полудееше.
Алтея започна да чопли последните хапки от рибата си. Летният ден наближаваше пладне, но въпреки това тази ѝ мисъл я накара да изпита хлад. Не. Вивачия никога нямаше да свърши като Парагон. Невъзможно. Тя се бе събудила по съответстващия начин, с приветстваща церемония, сред спомените от три живота мореплаване. А причината за разрухата на Парагон бе всеизвестна — алчността на стопаните му бе създала луд кораб и бе съкрушила рода им.
Парагон притежавал спомените само от един живот, когато Уто Лъдчънс станал негов капитан. Всички казвали, че Палуик, бащата на Уто, бил честен Търговец и отличен капитан. Най-доброто нещо, което би могло да се каже за Уто, било, че той е лукав и хитър. И склонен към рискове. Нетърпелив да изплати живия кораб още приживе, той винаги претоварвал Парагон. Малцина от моряците му оставали за повече от един курс, защото Уто бил суров надзирател — не само към екипажа си, а и към собствения си син, Кер, който също служел на борда. Имало слухове, че още спящият кораб бил страшно неповратлив, макар че повечето приписвали това на прекомерните платна и претоварването, предизвикано от алчността на Уто.
И неизбежното се случило. Един зимен ден в сезона на бурите Парагон не се завърнал. Сетра Лъдчънс обхождала пристанището и разпитвала екипажите на всеки пристигнал кораб, но никой не бил виждал Парагон и нямал вести от сина и съпруга ѝ.
Шест месеца по-късно Парагон се прибрал. Той бил открит в устието на пристанището, с кила нагоре. В началото никой не го разпознал; по сребристото дърво се виждало, че става дума за жив кораб. Доброволци в плоскодънни лодки изтеглили кораба близо до брега и го оставили привързан там, докато отливът не го остави на суша. И отдръпналите се вълни разкрили, че става дума за Парагон. Мачтите му били прекършени от яростта на някаква буря, но най-мъчителната истина се намирала върху палубата му. Над дъските непоклатимо привързани били останките от последния му товар. А сред обвилите товара мрежи личали полуизядените останки на Уто Лъдчънс и сина му Кер. Парагон ги довел у дома.
Но най-ужасното от всичко било, че корабът бил буден. Загиналите на борда му Уто и Кер запълнили бройката от трите нужни поколения. И когато водите се оттеглили от носовата фигура, брадатият лик на жестокия воин извикал високо с момчешки глас:
— Майко! Майко, прибрах се!
Сетра Лъдчънс изпищяла и припаднала. Тя била отнесена у дома си и от този момент отказвала да се доближи до пристанището. Парагон бил обърнат и привързан към кея. Ужасеният и съкрушен кораб бил неутешим; той ридал и се провиквал в продължение на дни. В началото хората проявявали състрадание към него и се опитвали да го утешат. Кендри бил преместен до него близо за седмица, за да го утеши. Но това не се случило: самият Кендри се раздразнил и в един момент трябвало да бъде преместен. А Парагон продължавал да ридае. Имало нещо ужасяващо в образа на свиреп брадат воин с мускулести ръце и космата гръд, който ридаел с гласа на ужасено дете и умолявал за майка си. Състраданието на людете започнало да се превръща в страх и впоследствие в гняв. Именно по това време Парагон се сдобил с друго прозвище: Парий. Никой от екипажите не искал да спуска котва близо до него; моряците си шушукали, че това носи лош късмет. Въжетата, които привързвали кораба към кея, започнали да прогниват и натежали от налепи. Парагон вече не ридаел непрекъснато; само на моменти той изригвал и започвал да бълва ожесточени клетви.