И отново живият кораб се появил преобърнат, поел срещу вятъра и теченията, за да се насочи бавно към дома. Този път жителите на Бингтаун почти веднага разпознали сребристия корпус. Но никой не се явил като доброволец в изтеглянето му на брега; никой не се интересувал да го преобърне и да научи за случилото се с екипажа му. Дори разговарянето с него било считано за лош късмет. Но когато мачтата му се врязала в мазната кал на пристанището и корпусът му се превърнал в заплаха за всеки пристигащ и заминаващ кораб, пристанищният началник изпратил хората си. С ругатни и усилия те освободили Парагон и в най-високата точка на прилива те го издърпали колкото се може по-навътре. Оттеглящите се води оставили кораба изцяло на сушата. Тогава могло да се види, че не само екипажът на Парагон понесъл жестока орис: самата фигура била обезобразена, жестоко насечена с брадвичка между носа и челото. Нацепени трески стояли на мястото на мрачния му взор. Звезда със седем лъча, наподобяваща белег от изгорено, стояла върху гърдите му. А устата се гърчела и проклинала със същото ожесточение като преди, само че този път ръцете се присъединявали към израза ѝ на злоба, размахвали се пипнешком със заплахата да разкъсат всеки, който попадне в обсега им.
Храбреците, дръзнали да се качат на борда, разказвали за изцяло опразнен кораб. Нищо не било останало от екипажа — никакви вещи. Дори бордовите дневници липсвали. Лишен от спомените си, живият кораб ломотел, смеел се и си говорел сам. И думите му били безсмислени.
Парагон бе останал такъв и по времето на Алтея. Парий, както понякога го наричаха, в някои случаи се оказваше повдигнат от приливите, само че пристанищният началник бе наредил корабът да бъде прикрепен с вериги към скалите, за да не се превръща отново в проблем. Официално Парий бе собственост на Еймис Лъдчънс, но Алтея се съмняваше, че тя някога е проявявала интерес към потрошения жив кораб. Досущ като побъркан роднина, за него се говореше много рядко и то само шепнешком.
При мисълта за Вивачия, споходена от подобна съдба, Алтея потръпна.
— Ще желаете ли още вино? — попита момчето. Девойката побърза да поклати глава, осъзнавайки, че се е задържала на масата прекалено дълго. Размислите над чуждите трагедии с нищо нямаше да улеснят нейния собствен живот. Тя трябваше да действа. За начало щеше да каже на майка си колко измъчен е живият им кораб и по някакъв начин да я убеди, че тя, Алтея, отново трябва да бъде допусната на борда. Освен това младата жена се зарече, че по-скоро сама ще си прегризе гърлото, отколкото да хленчи.
Тя напусна чайната и отново пое сред пазарните улици. Умът ѝ се опитваше да се съсредоточи върху проблемите, само че не можеше да определи с кой от тях трябва да се заеме най-напред. Алтея се нуждаеше от място, където да спи, храна и работа. Обичният ѝ кораб се намираше в груби ръце, а тя не можеше да стори нищо. Напразно опита да посочи някой съюзник, който би могъл да ѝ помогне. Сега се наруга, задето не се бе сприятелила със синовете и дъщерите на останалите Търговци. Тя си нямаше любим, към когото да се обърне, нямаше си и най-добър приятел, от чието гостоприемство да се възползва за няколко дни. На борда на Вивачия бе могла да разговаря с баща си на сериозни теми, а с моряците да се шегува. Дните ѝ в Бингтаун бяха прекарвани или у дома, където можеше да оцени по достойнство качествата на истинско легло и гореща прясна храна, или като придружава баща си на различните бизнес дела. Тя познаваше Картил, семейния съветник, неколцина от сарафите, а също и много от търговците, които изкупуваха товара им. Само че към никого от тях тя не можеше да се обърне в настоящото си затруднение.
Не можеше и да се върне вкъщи, без това да изглежда напълно унизително. А и не се знаеше как щеше да реагира Кайл на появата ѝ, пък била тя и поява, свързана с прибирането на багажа. Алтея не би се изненадала, ако той направеше опит да я заключи в стаята ѝ, като някакво непослушно дете.
И все пак тя имаше дълг към Вивачия. Дълг, който продължаваше да съществува дори и след като корабът вече не ѝ принадлежеше.