Тя разреши проблема, като спря една вестоноска. Срещу едно пени тя получи лист груба хартия, парче въглен и обещанието, че съобщението ще бъде предадено преди залез-слънце. Девойката надраска кратка бележка до майка си, в която се казваше, че тя се притеснява за кораба, защото Вивачия изглеждала неспокойна и нещастна. За себе си Алтея не искаше нищо, просто умоляваше майка си да посети Вивачия и да я насърчи да разкрие същинския източник на мъката си. И макар да знаеше, че това е излишен драматизъм, тя все пак не можа да се сдържи и спомена за тъжната орис на Парагон, добавяйки, че се надява корабът на семейство Вестрит никога да не я сподели. Накрая младата жена прочете съобщението си и се навъси, защото то ѝ звучеше прекалено мелодраматично. Но пък това беше всичко, което тя можеше да направи с оглед на обстоятелствата. Във всеки случай майка ѝ беше от хората, които щяха да отидат да се убедят лично. Тя капна восък в долния край на бележката, притисна печата си и изпрати момичето.
Подир това Алтея повдигна глава и се огледа. Тя бе достигнала Дъждовната улица — нейната любима част от града. Двамата с баща ѝ почти неизменно бяха намирали повод да се разходят тук след приключване на работата си. Те обожаваха да се разхождат под ръка и да разглеждат изложените екзотични стоки. При последното си посещение тук двамата бяха прекарали почти целия следобед в един магазин за кристал, запленени от новоизложени вятърни камбанки. И най-лекият полъх ги събуждаше за песен, която не бе произволна, а се сливаше в неуловима и безкрайна мелодия, прекалено нежна, за да бъде изтананикана от смъртния език, и запечатваща се в ума. В онзи ден баща ѝ беше ѝ подарил чантичка, пълна със захаросани виолетки и розови цветчета, заедно с чифт обици, изобразяващи риба меч. От своя страна Алтея му бе помогнала да избере ароматни перли за рождения ден на майка си и го бе придружила до бижутера, който да им сложи обков. Един удивителен ден, прекаран сред многобройните магазинчета, представящи стоките на заселниците край Дъждовната река.
Говореше се, че водите на Реката пренасят в себе си магия. Магическо присъствие определено се долавяше в продуктите, които семействата от Дъждовната река изпращаха тук. Каквито и тъмни слухове да се носеха за онези заселници, избрали да останат край Реката, техните продукти пораждаха единствено почуда. Родът Верга бе известен с античното излъчване на стоките си: техните гоблени изобразяваха наподобяващи човеци народи, с очи, сияещи в бледолилаво или топазено; бижута от непознат метал; прекрасни глинени вази, които радваха и окото, и обонянието. Семейство Софрън предлагаше перли в различни оттенъци на оранжевото, аметистовото и синьото, както и съдове от стъкло, което никога не се загряваше — те се използваха за охлаждането на вино, плодове или сладък крем. Пак от Реката идваха онези удивителни плодове, от чиято кора се добиваше лечебно масло, което можеше да успокои болката на всяка рана. А самата вътрешност на плода пораждаше замайване, което продължаваше с дни. Магазините за играчки винаги бяха изкушавали Алтея най-силно: там човек можеше да открие кукли, чиито очи и топла мека кожа досущ приличаха на истинско бебе, и механични играчки, чиито пружини ги оставяха задвижени за часове. Пак в тези магазини се криеха възглавници, натъпкани с уханни билки за спокоен сън, и удивителни гладки камъни, чийто слаб отблясък прогонваше кошмарите. Дори в самия Бингтаун тези стоки струваха страшно скъпо, а из останалите пристанища цените им бяха просто възмутителни. Но не тези цени бяха причината Ефрън Вестрит да отказва да купува подобни играчки, включително и за иначе крайно глезената Малта. Веднъж Алтея бе повдигнала въпроса пред него, а баща ѝ бе поклатил глава.
— Не бива да докосваш магията и да отнасяш покварата ѝ. Нашите предци са сметнали, че тази цена е прекалено висока, и са напуснали Дъждовните земи, за да основат Бингтаун. Самите ние не търгуваме със стоки от Реката.
Той бе отказал да ѝ каже повече и бе сложил край на разговора с думите, че щели да говорят отново, когато тя стане по-голяма. Тези му възгледи не му бяха попречили да купува ароматните перли, които съпругата му толкова обичаше.
Когато тя стане по-голяма.
Колкото и възрастна да станеше Алтея, този разговор двамата никога нямаше да проведат. Тази горчилка унищожи приятното усещане от спомените. В напредващия следобед тя напусна улицата, но не и преди да хвърли един плах поглед към магазинчето на Янтар. Девойката почти очакваше да я види на прозореца, загледана насреща ѝ. Но витрината показваше единствено стоките ѝ, умело изложени върху златист плат. Вратата на магазина стоеше отворена; почти непрекъснато влизаха и излизаха хора. Изглежда бизнесът ѝ процъфтяваше. Интересно с кои от семействата от Дъждовната река тя се бе съюзила? И как се справяше? За разлика от повечето магазини, нейната табела не носеше герба на някой Търговски род.