В една пуста пресечка Алтея провери съдържанието на джобовете си. Очакванията ѝ се потвърдиха. Тя можеше да си осигури стая и вечеря за тази нощ или да се храни оскъдно следващите няколко дни. За пореден път тя си помисли да се прибере, но не можеше да го стори, не и докато имаше вероятност да завари Кайл. По-късно, когато той отплаваше, ако до този момент тя не си бе намерила работа и място, където да нощува, тя щеше да посети дома си, за да прибере дрехите и бижутата си. Поне това Алтея можеше да прибере, без да се смущава. Но не и докато Кайл все още се намираше там. В никакъв случай. Тя изсипа монетите и банкнотите обратно в джоба и притисна ръка отгоре. Искаше ѝ се да не бе прахосвала снощните пари. Само че не можеше да си ги върне; оставаше ѝ единствено да бъде внимателна с оставащото. Тя отново пристегна вървите и напусна пресечката.
По улицата девойката закрачи решително. Нужно ѝ беше място за нощувка, а можеше да се сети само за едно подходящо. Тя се стараеше да не мисли за многократните сурови предупреждения на баща си, преминали в категорична забрана да го посещава. Бяха изминали месеци от последния разговор между двамата. Още от малка, преди да започне да плава с баща си, тя бе прекарвала много летни следобеди в компанията на това лице. Останалите деца го смятаха за плашещ и отвратителен, но Алтея бързо бе престанала да се страхува от него. В действителност тя бе изпитвала съжаление към него. Той наистина беше ужасяващ, но този ужас произтичаше главно от нещата, които останалите му бяха причинявали. Щом тя бе осъзнала това, между тях бе започнало да се заражда приятелство, макар и плахо.
В лъчите на късно обедно слънце Алтея остави Бингтаун зад себе си и започна да си проправя път сред скалистия бряг към мястото, където Парагон лежеше върху пясъка.
Глава дванадесета
Отломки и превозвачи на роби
Под водата. Не просто за един миг, не просто обгърнат от вълна, а провиснал с главата надолу под водата, с коси, трептящи с теченията, и с дробове, изпомпващи само солена вода. Аз съм удавен и мъртъв, помисли си той. Удавен и мъртъв, както преди. Пред него се разкриваше окъпаният от зеленикава светлина рибен свят. Той разтвори обятия, остави ръцете си да се поклащат под главата му и остана да се движи с вълните. Той изчакваше да умре.
Ала това бе измама. Както винаги, измама. Той искаше да заспи, да престане да съществува, само че това не бе му позволено. Дори и сега, под водата, с палуби, над които вече не трополяха нозе и не отекваха заповеди, а трюмовете му бяха изпълнени единствено с морска вода и тишина, покоят му убягваше. Имаше скука, но не и покой. Сребристите рибни пасажи го отбягваха. Те се насочваха към него като морски ята и рязко изменяха посока, във все същата формация, усетили нечистото магическо дърво, изграждащо скелета му. Той се движеше сам сред свят на приглушени звуци и неясни цветове. Без да диша. Без да спи.
Тогава се появиха змиите.
Те бяха привлечени към него, поне така му се струваше, едновременно отвратени и удивени от него. Те му се присмиваха, взираха се в него, щракаха със зъбести челюсти досами лицето и ръцете му. Той се опитваше да ги изблъска, но те се струпваха около него, търпяха сипещите се удари на юмруците му и показваха, че за тях силата му по нищо не се отличава от немощния плясък на рибешка опашка. Те го обсъждаха помежду си — подземно тръбене, което той почти разбираше. Именно това беше най-ужасяващото, че той почти ги разбираше. Те се вглеждаха дълбоко в очите му, те обгръщаха корпуса му в гъвкавите си обятия, стискаха го по начин, който беше едновременно заплашителен и напомнящ на… нещо. Нещо, което оставаше неизменно вклинено в крайчеца на спомените му — разбиране, което бе прекалено ужасяващо, за да бъде осъзнато. Те го стискаха и го издърпваха надолу, все по-дълбоко и по-дълбоко; а товарът, все още пленен в утробата му, го разкъсваше в напора си да се окаже свободен. През цялото това време те се бяха извивали гневно, може би в очакване, че гневът им ще го накара да разбере.
— Парагон?
Той се събуди с трепване; образите на съня отстъпиха пред съзнание, обгърнато в мрак. Той опита да отвори очи. Дори след всички тези години той не бе привикнал със слепотата си, а се опитваше да погледне, за да види кой го призовава. Смутено той раздвижи ръце и ги скръсти върху белязаната си гръд, за да прикрие срама ѝ. Струваше му се, че е чувал този глас и преди.