— Да? — предпазливо отвърна той.
— Аз съм, Алтея.
— Баща ти много ще се сърди, ако разбере, че си идвала. Той ще ти се кара.
— Това беше много отдавна, Парагон. Тогава бях още малка. Идвала съм и друг път. Не си ли спомняш?
— Може би. Ти не идваше често. Онова, което си спомням най-ясно, е как баща ти крещи към нас, когато те намери тук. Той ме нарече проклета сбирщина отломки и най-лошият късмет, който човек може да си навлече.
Гласът ѝ звучеше почти засрамено, когато тя отвърна:
— Аз също си спомням това ясно.
— Надали със същата яснота като мен. Но пък ти имаш още много спомени, от които да избираш. — С недоволен тон корабът додаде: — Когато си застинал на брега, не можеш да събереш много спомени.
— Сигурна съм, че преди си преживявал множество приключения.
— Вероятно. Би било хубаво, ако можех да си спомня някое от тях.
Той я чу да се приближава. Сега гласът ѝ долиташе от друго място, явно тя бе седнала върху някоя от скалите.
— Преди ти ми говореше за нещата, които си спомняш. Всякакви истории ми разказваше, когато бях малка.
— Най-вероятно по-голямата част от тях са били лъжи. Не си спомням. А може би тогава съм си спомнял, но вече не помня. Струва ми се, че ставам по-смътен. Брашън смята, че може да е заради липсата на корабния дневник. Той казва, че вече не си спомням толкова неща от миналото си, колкото преди.
— Брашън? — В тона ѝ изникна изненада.
— Един друг приятел — небрежно отвърна Парагон. Приятно му беше да я шокира с новината, че той си има още един приятел. Понякога го дразнеше очакването на посетителите му, че той трябва да им се радва по такъв начин. Това наистина беше така, но пък те не биваше да се държат толкова уверено и да загатват, че една отломка като него не може да се сприятелява с други.
След миг Алтея каза:
— Аз също го познавам. Той служеше на борда на татковия кораб.
— Сещам се… Вивачия. Как е тя? Съживи ли се вече?
— Да. В интерес на истината преди два дни.
— В такъв случай присъствието ти ме изненадва. Мислех, че би предпочела да стоиш при собствения си кораб.
Той вече бе научил за всичко ставащо от Брашън, но му доставяше някакво удоволствие да принуждава Алтея да разказва.
— Вероятно бих, стига да можех — неохотно призна девойката. — Тя много ми липсва. Точно сега много се нуждая от нея.
Честността ѝ изненада Парагон. Той бе привикнал да гледа на хората като на мъчители. Те можеха да се придвижват свободно и да умрат във всеки един момент, стига да поискат. За него беше трудно да приеме, че тя може да изпитва толкова дълбока мъка, каквато загатваше гласа ѝ. За момент някъде в лабиринтите на паметта му тъгуващо за дома момче започна да ридае в койката си. Парагон побърза да се върне в настоящето.
— Разкажи ми повече — обърна се той към Алтея. В действителност корабът не проявяваше чак такъв интерес към неволите ѝ, но този разговор щеше да му позволи поне за малко да забрави своите.
Съгласието ѝ го изненада. Тя говори дълго и за всичко, от предателството на Кайл Хейвън до нейния неподобаващ начин на скърбене. Под съпровода на гласа ѝ Парагон усещаше как топлината на деня се оттегля и бива заменяна от нощния хлад. В един момент младата жена се надигна от скалата си и приседна с гръб към корпуса му. Той подозираше, че тя го е сторила заради топлината, насъбрана през деня от костите му. Близостта на тялото ѝ донесе по-силно разбиране на думи и чувства. Почти като между сродници. Дали тя осъзнаваше, че слива разбирането си с него? По-скоро не, грубо си каза той. Най-вероятно той ѝ напомняше за Вивачия и затова тя реагираше по такъв начин. Това беше всичко. Не ставаше дума за нещо, специално предназначено за него.
Никога нищо не беше специално предназначено за него.
Парагон си наложи да запомни това. По тази причина той можа да остане спокоен, когато тя наруши проточилото се от известно време мълчание с въпроса:
— Нямам къде да нощувам тази нощ. Може ли да преспя на борда?
— Имай предвид, че миризмата няма да е особено приятна — предупреди я той. — Корпусът ми все още е достатъчно здрав. Но от водите на бурите не мога да се пазя, а пясъкът и пясъчните въшки се провират навсякъде.
— Моля те, Парагон. Свикнала съм да живея на кораб. Убедена съм, че ще мога да си намеря някое сухо ъгълче.
— Така да бъде — отстъпи той и се подсмихна. — Стига да нямаш нищо против да съжителстваш с Брашън. Той идва да спи тук всяка нощ.