— Така ли? — Тя звучеше сепнато.
— Той ми идва на гости почти при всяко завръщане. Винаги е все същото — първата нощ пристига, защото е късно, той е пиян и не иска да плаща нощувка само за няколко часа, а тук се чувства сигурен. Винаги говори как щял да започне да спестява заплатата си и да харчи само по малко, за да може да натрупа достатъчно и един ден да направи нещо от себе си. — Парагон замълча и се наслади на шокираното ѝ мълчание. — Той никога не прави това, разбира се. Всяка нощ пристига със залитане и поолекнали джобове, докато не похарчи всичко. А когато парите му свършат, той изчезва да служи на който кораб го приеме. И така до следващото отплаване.
— Парагон — меко го поправи Алтея, — Брашън работеше за Вивачия от години. Струва ми се, че той винаги оставаше да спи на борда, когато спуснехме котва в пристанището.
— Да, но аз говоря за времето преди това. И за времето сега. — Неволно, той изрече следващата си мисъл гласно. — Времето се слива и заплита, когато си сляп и сам.
— Сигурно е така. — Тя отпусна глава върху корпуса му и въздъхна дълбоко. — Аз ще вървя да си намеря местенце, преди да се е стъмнило съвсем.
— Преди да се е стъмнило съвсем — бавно повтори Парагон. — Значи още не се е свечерило…
— Не е. Ти знаеш колко са дълги летните дни. Но вътре сигурно е съвсем мрачно, така че не се плаши, ако се спъна в нещо. — Тя помълча неловко и се изправи. Тъй като той лежеше сред пясъка, девойката лесно можеше да достигне ръката му. Алтея я помилва и стисна. — Лека нощ, Парагон. Благодаря ти, че ме приюти.
— Лека нощ — повтори той. — Брашън спи в капитанската каюта.
— Ще го имам предвид. Благодаря ти.
Тя неловко се покатери на борда. Парагон чу шумолене на плат. Дрехата ѝ затрудняваше напредването сред наклонената палуба и към трюма. Като малка тя бе по-гъвкава. Едно лято бе идвала да го посещава почти всеки ден. Нейният дом се намираше някъде сред хълма над него; тя разказваше за гора, която обграждала дома ѝ, и за спускане сред скалите. Онова лято Алтея го бе опознала добре и бе играла всякакви игри в него и около него — бе се преструвала, че той е неин кораб, а тя е капитан. Докато баща ѝ не бе научил за това. Един ден той я бе проследил и когато бе открил, че тя действително разговаря с прокълнатия кораб, мъжът бе крещял и грубо бе отвел дъщеря си. Дълго време подир това тя не се бе появявала повече. Когато все пак започна да идва отново, посещенията ѝ бяха кратки, рано сутрин или привечер. Но в течението на онова лято тя го бе опознала добре.
Изглежда Алтея си спомняше нещо от него, защото напредваше целенасочено във вътрешността му, докато не достигна мястото в кърмата, където моряците бяха окачвали хамаците си. Бе странно, че присъствието ѝ съживява подобни спомени. Например Креншоу: той бе имал червена коса и винаги се бе оплаквал от храната. Той бе умрял точно там; брадвата, сложила край на живота му, бе оставила белег в дъските, а кръвта му ги бе напоила…
Тя се притисна към една стена. Тази нощ щеше да ѝ бъде студено. Корпусът му бе здрав, но влагата пак намираше начин да се просмуче във вътрешността. Той усещаше как тя се притиска към него, дребна и напрегната. Очите ѝ най-вероятно бяха отворени, загледани в мрака.
Времето минаваше — може би беше изминала минута, може би по-голямата част от нощта: бе трудно да се каже. Във всеки случай след този неопределен период се появи Брашън. Парагон разпознаваше крачката му и начина, по който морякът си говореше сам, когато е пил. Тази нощ гласът му бе помръкнал от тревога и Парагон прецени, че парите на моряка са на свършване. Утре Брашън щеше да кори глупостта си, а подир това щеше да отиде и похарчи последните си монети. След което щеше да му се наложи отново да излиза в открито море.
Той почти щеше да липсва на Парагон. Интересно и вълнуващо беше да си имаш компания. Но освен това беше скучно и смущаващо. Брашън и Алтея го караха да си мисли за неща, които бе по-добре да остават в забрава.
— Парагон — поздрави Брашън при приближаването си. — Искам разрешение да се кача на борда.
— Имаш го. Освен това ще си имаш и компания: Алтея Вестрит е тук.
Последва тишина. Парагон почти можеше да усети вперения в него поглед.
— Мен ли търси? — завалено попита Брашън.
— Не. Мен. — Предоставянето на този отговор достави огромно удоволствие на Парагон. — Близките ѝ са я прогонили и тя няма къде другаде да отиде, затова е дошла при мен.
Ново мълчание.
— Това не ме изненадва. Колкото по-бързо тя се откаже и се върне у дома, толкова по-добре за нея. Макар да ми се струва, че ще е нужно известно време, преди тя да осъзнае това. — Брашън се прозина великански. — Алтея знае ли, че аз също живея тук?