Предпазлив въпрос, който молеше за отрицание.
— Разбира се — веднага отвърна Парагон. — Казах ѝ, че ти си заел капитанската каюта и че тя ще трябва да си намери друго място.
— Добре си сторил. Браво на теб… От мен лека нощ, едва се държа на крака.
— Лека нощ, Брашън, и приятни сънища.
Няколко мига по-късно Брашън се оттегляше в капитанската каюта. Малко след това Парагон почувства как Алтея се раздвижва. Тя се опитваше да го прави безшумно, само че нищо, случващо се на борда, не можеше да остане скрито за сетивата му. Пред вратата на помещението в юта тя поспря и съвсем тихо почука на вратата.
— Брашън? — предпазливо попита тя.
— Какво има? — веднага отвърна той. Брашън не спеше, дори не бе започнал да се унася. Дали бе изчаквал? Откъде би могъл да знае, че тя ще дойде при него?
Алтея бавно си пое дъх.
— Може ли да говоря с теб?
— Нима бих могъл да ти попреча? — тросна се той. Явно това беше познат отговор, защото Алтея не се впечатли. Тя отпусна ръка върху дръжката на вратата, но размисли и вместо това приведе глава близо до преградата.
— Имаш ли свещ или фенер?
— Не. За това ли искаше да говорим?
Тонът му ставаше по-остър.
— Не. Просто предпочитам да виждам събеседника си.
— Защо? Ти знаеш как изглеждам.
— Пиян си непоносим.
— При мен поне е докато съм пиян. А ти си непоносима през цялото време.
В гласа на Алтея вече се долавяше отчетливо раздразнение:
— Дори не зная защо изобщо се опитвам да разговарям с теб.
— Ставаме двама — тихо додаде Брашън, по-скоро за себе си. Парагон неочаквано се зачуди дали двамата осъзнаваха, че той усеща всяка тяхна дума и всяко движение. Дали те осъзнаваха присъствието му, или смятаха, че са сами? Във всеки случай Брашън създаваше впечатлението за предпазливост.
Алтея въздъхна тежко и опря чело върху вратата.
— Няма с кого друг да разговарям. А наистина имам нужда… Виж, може ли да вляза? Не искам да говоря през вратата.
— Не е заключено — неохотно отвърна мъжът. Той не се надигна от хамака.
Алтея бутна вратата и колебливо остана на прага за момент, преди да прекрачи вътре. Тя напредваше успоредно на стената, която ѝ служеше и за опора срещу наклона на палубата.
— Къде си?
— Ей тук. В един хамак. Най-добре седни, преди да си паднала.
Това изчерпваше учтивостта му. Алтея се настани на пода, опря стъпала срещу наклона и се облегна на една стена.
— Брашън, целият ми живот се разпадна за два дена. Не зная какво да правя.
— Прибери се у дома — посъветва я той без състрадание. — Сама знаеш, че в един момент ще ти се наложи. Колкото по-дълго го отлагаш, толкова по-мъчително ще бъде завръщането. Стори го сега.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Ти би трябвало да ме разбереш. Нали ти не си се прибрал у дома.
Брашън се изсмя горчиво.
— Сигурна ли си? Нищо подобно, опитах. Те просто ме изхвърлиха отново, защото бях чакал прекалено дълго. Тъкмо можеш да бъдеш сигурна, че съветът ми е добър. Прибери се у дома, докато още имаш възможност; докато малко пълзене и смирение ще ти осигурят покрив над главата и паница с храна. Чакаш ли прекалено дълго, те ще привикнат към живота без семейната черна овца и няма да те приберат, както и да им се молиш впоследствие.
Дълго време Алтея мълча, преди най-сетне да попита:
— Това ли е станало с теб?
— О, не, аз просто си измислям, за да ни е весело — остро отвърна Брашън.
— Съжалявам за това, което е трябвало да преживееш — отвърна тя след ново мълчание. — Само че аз не мога да се върна. Не и докато Кайл още е в града. А след като замине, евентуалното ми посещение до дома ще бъде само за да си прибера нещата.
Брашън се намести в хамака си.
— Дрехите и дрънкулките? Скъпоценните съкровища от детството ти? Любимата възглавничка?
— И бижутата си. Ако ми се наложи, винаги бих могла да ги продам.
Брашън се отпусна тежко.
— Защо ще си правиш труда? Само ще откриеш, че не можеш да разнасяш всички тези боклуци със себе си. А що се отнася до бижутата, защо просто не си представиш, че вече си ги взела, разпродала си ги мъчително, парите вече ги няма и сега ти предстои да заживееш собствен живот? Това ще ти спести време; тъкмо и родовите скъпоценности ще останат в семейството ти. Стига Кайл да не е сложил ръка върху тях.
Мълчанието, последвало тези му горчиви думи, бе по-мрачно и от тъмнината, в която Парагон се взираше.