Обгърна я гняв. Тя искаше да изкрещи, че не вярва в това. Или да попита защо мъжете трябва да бъдат подобни прасета. Но тя го вярваше. И знаеше, че Брашън не би могъл да отговори на въпроса ѝ, също като нея самата. Мракът между тях се изпълни с мълчание. В един момент дори гневът ѝ попи в тази празнота.
— Тогава какво да направя? — промълви тя. На Парагон се струваше, че тя е изрекла тези думи по-скоро на себе си, но въпреки това морякът отговори.
— Открий начин да се преродиш като момче. За предпочитане извън рода Вестрит. — Той се намести в хамака и бавно си пое дъх, издишан под формата на прохъркване.
Алтея въздъхна откъм ъгъла си. Тя отпусна глава върху дървената преграда и притихна.
Робският кораб се очертаваше като тъмен силует на фона на нощното небе. Силует, който не осъзнаваше, че е преследван. По мачтите му личаха множество платна, само че Кенит не съзираше катерещи се сред тях моряци, които да издадат припряност. Нощта бе идеална, с лек и равномерен ветрец над морето, който бе усмирил вълните.
— Ще го настигнем призори — тихо се обърна той към Соркор.
— Тъй вярно — прошепна помощникът. Неговият глас съдържаше далеч по-голямо вълнение.
През рамо заместник-капитанът нареди на щурмана:
— Стой близо до брега. Притискай се към него. Не искам корабът да се очертава насред водата, ако техните наблюдатели погледнат насам. — Подир това Соркор се обърна към един от юнгите. — Върви долу и се увери, че всички са разбрали. Никаква шумотевица; никой да не трепва без заповед. И никакви светлини. Хайде, бягай. И тихо.
— Следват го две змии — отбеляза Кенит.
— Заради мъртвите роби, които биват изхвърляни зад борда — жлъчно каза Соркор. — И онези, които са прекалено болни, за да си заслужават грижите. Те също политат към водата.
— Ами ако змиите решат да ни нападнат по време на битка? — попита Кенит. — Тогава какво?
— Няма — увери го заместникът му. — Змиите се учат бързо. Те ще ни оставят да се избиваме едни други, защото знаят, че всички мъртъвци ще останат за тях, без самите те да са рискували и едничка люспа.
— А след битката?
Соркор се усмихна жестоко.
— Ако ние спечелим, змиите ще са се натъпкали до такава степен с екипажа на робския кораб, че няма да могат да ни последват. А ако изгубим — Помощникът сви рамене. — Тогава ще ни е все едно.
Кенит кисело се облегна на парапета. По-рано същия ден те бяха забелязали Златен звън, огромен и тлъст жив кораб с почти тумбест вид. Пиратите бяха разполагали с предимството на изненадата: Кенит бе накарал хората си да издигнат и последното късче платно. И въпреки това живият кораб се бе стрелнал като движен от собствен вятър. Соркор бе стоял до капитана си, мълчалив свидетел на удивлението му, преминало в остър гняв. Когато Златен звън бе заобиколил Заобления остров, за да улови тамошното благоприятно течение и да се стопи отвъд хоризонта, Соркор бе дръзнал да отбележи:
— Мъртвото дърво няма шанс срещу магическо. Самите вълни правят път на живия корпус.
— Върви по дяволите — бе просъскал Кенит.
— Най-вероятно тъй ще бъде, сър — невъзмутимо бе отвърнал Соркор. Вероятно той отдавна се бе оглеждал за дирите на робски кораб.
А може би срещата с този съд бе дело на адски късмет. Той представляваше типичен калсидски робски кораб, с дълбок и широк корпус, за да побира колкото се може повече плът за продан. До този момент Кенит никога не беше виждал Соркор тъй отдаден на преследване; тъй изчерпателен. Самите ветрове изглежда се бяха обърнали в негова полза. Още преди зазоряване той започна да подготвя Мариета за битка. Балистите вече бяха заредени с тежки вериги, които да оплетат вражеските въжета, а също и абордажни куки. Последното бе нова идея на Соркор, към която Кенит се отнасяше със скептицизъм.