— Ще поведете ли екипажа, сър? — попита го помощникът. Дежурните на борда на робския кораб вече вдигаха тревога.
— Възнамерявам да оставя тази чест на теб — сухо отвърна Кенит и остана облегнат на перилата. Също като преследването, той щеше да остави и сражението изцяло в ръцете на Соркор.
А заместникът му не изглеждаше смутен от тази липса на ентусиазъм. Той скочи и енергично започна да издава нареждания към моряците на палубата. Бързината, с която те се отзоваха, издаваше нетърпението им. Много скоро допълнителните платна вече се издуваха от нощния вятър. Кенит също бе доволен от попътния вятър, макар и по друга причина — тъй миризмата на робския кораб не идваше към тях.
Капитанът наблюдаваше преследването почти безучастно. В отчаяното си намерение да избяга робският кораб вдигаше още платна; множество моряци чернееха като мравки по въжетата. Соркор веднага нареди на хората си да стрелят с балистата. Кенит смяташе, че в случая помощникът му прибързва. Две масивни топки, свързани с бодлива и остра верига, прелетяха във въздуха и се врязаха в платната и въжетата на вражеския кораб. Тежестите разкъсваха, омотаваха и повличаха със себе си. Шестима моряци полетяха заедно с веригата, за да приключат полета си върху палубата или сред вълните. Писъците им още не бяха заглъхнали, а Соркор вече изстрелваше втора верига с тежести. Този изстрел причини по-малко щети, но ефектът вече бе постигнат: стреснатият екипаж на робския кораб бе прекалено зает да се оглежда за нови снаряди, вместо да се грижи ефективно за платната. Падналите въжета и платна също затрудняваха работата и запълваха палубата. Върху палубите на робския кораб бе настъпила пълна паника по времето, когато Соркор нареди да бъдат изстреляни абордажните куки.
Със същото безучастие Кенит наблюдаваше как безпомощната жертва бива обвързвана. Сред лъчите на зазоряването Соркор и хората му започнаха да прескачат между съдовете, като надаваха нетърпеливи викове. Самият Кенит повдигна ръкав пред лицето си, за да не вдишва от смрадта на робския кораб. Той, заедно с минимален екипаж, остана на борда на Мариета. Онези, които бяха останали с него, видимо копнееха да вземат участие в нападението, но пък някой трябваше да остане и да се готви да отблъсне контранападение или да пререже абордажните въжета, ако нещата се объркат.
И Кенит остана зрител на клането. Робският кораб не бе очаквал нападение от пирати — товари като техните рядко представляваха интерес за морските разбойници. Повечето пирати, включително и Кенит, предпочитаха ценни, дълготрайни стоки, по възможност непретенциозни към условията на пренасяне. Окованите роби в трюма представляваха единствения товар, който този кораб пренасяше. Дори и ако пиратите бяха възнамерявали да се нагърбят с тежкото пътуване до Калсид, за да ги предадат, пренасянето на подобен товар изискваше бдително око и здрав стомах. Този добитък трябваше да бъде пазен, хранен и поне отчасти почистван. Кенит предполагаше, че самият кораб би имал известна стойност, макар че настоящата воня бе отвратителна.
Моряците на робския кораб разполагаха единствено с онези оръжия, с които да поддържат дисциплината сред товара си. Те дори бяха изгубили представа как да се бият с въоръжен и здрав противник; изглежда, смяташе Кенит, това бе следствие от привикването им да бият и удрят единствено оковани люде.
По-рано той се бе опитал да убеди Соркор, че екипажът и корабът могат да бъдат продадени за откуп, дори и без товар. Но Соркор категорично се бе обявил против тази идея.
— Убиваме екипажа, освобождаваме товара и продаваме кораба. Но не обратно на други търговци на роби — важно заяви той.
Кенит започваше да съжалява, че е позволил на помощника си да се смята за негов равен. Соркор ставаше прекалено настоятелен и дори не осъзнаваше в каква степен подобно поведение изнервя неговия капитан. Кенит присви очи, размишляващ. Екипажът изглеждаше изключително доволен от идеалистичните тиради на Соркор. Самият той се съмняваше, че останалите моряци споделят въздигнатите му идеи за отстраняване на робството. По-скоро те се наслаждаваха на идеята за необуздано клане. Точно в момента двама от хората му повдигаха жив човек и го захвърляха през борда, право в изчакващата паст на една змия. Кенит бавно кимна. Именно това животинско клане желаеха те. Изглежда той бе проявявал прекалена строгост в стремежа си да държи хората си изкъсо — нещо, наложително при присъствието на тъй доходоносните живи заложници за откуп. Капитанът си отбеляза това. Ето че от всекиго можеше да научи нещо, включително и от Соркор. Всички кучета понякога трябва да бъдат пускани да потичат. В никакъв случай екипажът не биваше да придобива впечатлението, че Соркор е единственият, който може да им предложи подобни облаги.