Той бързо се отегчи от клането. Екипажът на робския кораб не можеше да се мери с неговите хора. В отбраната му не съществуваше никаква организация: просто група хора, които се опитваха да не умрат, ала се проваляха в усилията си. Пълчището, пресрещнало нападателите, бързо се бе стопило до откъслечни групички, обградени от немилостив враг. Краят бе предвидим; отсъстваше каквото и да било напрежение. И Кенит се извърна. Тази монотонност по-скоро го отегчаваше, отколкото да го отвращава. Писъците, бликващата кръв, напразната съпротива и безсмислените молби: всичко това той бе виждал и преди. Далеч по-интригуващо беше да наблюдава двете змии.
Интересно дали те бяха следвали робския кораб от известно време; може би дори го имаха за своего рода другар, предоставящ им лесна плячка. Змиите се бяха оттеглили при нападението на Мариета, най-вероятно сепнати от раздвижването. Но когато звуците от битката и крясъците на умиращите се разнесоха, чудовищата бързо се върнаха обратно. Те обикаляха около двата кораба като кучета край трапеза и се надпреварваха за най-вкусните залъци. До този момент Кенит не бе имал възможност да наблюдава змии толкова дълго и от толкова близо. Тези двете изглеждаха напълно безстрашни. По-голямата имаше алено-оранжево тяло. Когато тя надигаше глава от водата и разтвореше паст, редица шипове настръхваха около шията и главата, досущ като лъвска грива. Шиповете потрепваха сами и напомняха на Кенит за пипалцата на актиния или медуза. Кенит бе сигурен, че тези израстъци съдържат някаква отрова. Когато по-малката, тюркоазена змия се обвиваше около по-едрата, тя отбягваше да докосва тази част.
По-малката змия компенсираше размера си с агресивност. Тя дръзваше да се приближава много по-близо до борда и да се изправя досами перилата, отваряйки паст, в която се криеха редици остри зъби. Веднъж тя издиша облак отровна слюнка, обгърнал двама противници, които рухнаха на палубата и преустановиха сражението си, за да започнат да се борят за глътка въздух. Скоро и двамата застинаха, а ядосаната змия се стовари обратно в морето, разгневена, че плячката ѝ е останала на борда. Кенит реши, че тази змия е по-млада и още неопитна.
По-голямата змия изглеждаше по-замислена. Тя се задоволяваше да се задържа редом с робския кораб и да очаква хора, понесли трупове, да се приближат до перилата. Тогава тя разтваряше паст, за да улови хвърленото, без значение живо или мятащо се. Налапаното тяло не биваше сдъвквано — зъбите изглеждаха по-подходящи за разкъсване. А тези хапки не се нуждаеха от подобна обработка. Змията просто отмяташе глава назад и разгръщаше челюсти далеч по-широко, отколкото Кенит бе смятал за възможно. Тогава тялото изчезваше с все ботушите; а капитанът можеше да проследи напредъка му по свиването и разпускането на люспестото гърло. Едновременно вледеняваща и удивителна гледка.
Хората му споделяха неговото удивление: когато битката приключи и оставаха единствено тела и пленници за разчистване, те отнесоха въпросните змийски хапки до кърмовата палуба и започнаха да се редуват да хранят чудовищата. Някои от вързаните пленници ридаеха и крещяха, само че молбите им оставаха заглушени от одобрителния рев на екипажа. Много скоро това се превърна в игра, целта в която беше хапката да бъде подхвърлена по такъв начин, че и двете змии да се надпреварват за нея. Моряците, останали на борда на Мариета, се чувстваха онеправдани заради невъзможността си да вземат участие в това развлечение — макар да продължаваха да изпълняват задълженията си, те често поглеждаха към другарите си на другия кораб. Междувременно змиите бяха започнали да се насищат; те вече не бяха толкова агресивни и бяха склонни да се редуват послушно.
Последните пленници политаха зад борда, когато робите започнаха да изникват на палубата. Те крачеха несигурно, кашляха и присвиваха очи на утринната светлина. Морският вятър заплашваше да отвее дрипите от костеливите им тела.
С отварянето на нови люкове вонята от трюма побърза да избяга. Кенит настръхна при вида на излизащите от тях люде. Заразата винаги го бе отвращавала; той побърза да изпрати човек при Соркор и да му каже, че е време корабите да се разделят. Капитанът искаше да остави разстояние между Мариета и гниещата черупка.
Пратеникът се завтече веднага, нетърпелив да огледа пленения кораб. От своя страна Кенит напусна кърмата и слезе в каютата си, където запали ароматни свещи, та да се отърве от смрадта.