След няма и минута Соркор вече чукаше на вратата му.
— Влез — остро го покани Кенит.
Едрият помощник прекрачи прага, с почервенели ръце и блеснали очи.
— Пълна победа — задъхано съобщи той. — Пълна. Корабът е наш, сър. Също както над триста и петдесет мъже, жени и деца, освободени от пленническите трюмове.
— Някакъв друг товар, който да си струва? — сухо попита капитанът, когато другият поспря, за да си поеме дъх.
Соркор се усмихна широко.
— Капитанът им се оказва ценител на скъпия гардероб, сър. Само че той беше доста тлъст, а и с чудати предпочитания към цветовете.
— В такъв случай ти би могъл да се възползваш от гардероба му. — Хладината в Кенитовия тон сепна Соркор. — Ако си приключил с приключението си, най-добре би било да оставим малък екипаж на борда на пленения кораб, който да отведе плячката до някое пристанище. Тази черупка е единственото, с което разполагаме от цяла нощ труд. Колко хора си изгубил?
— Двама, сър, и трима леко насечени.
Въпросът не се бе харесал на Соркор. Той наивно бе очаквал, че Кенит ще се присъедини към възторга му.
— Интересно още колцина ще изгубим заради заразата. Само от смрадта на човек му се сгърчват червата. А да не говорим какви болести я придружават.
— Хората, които спасихме, нямат никаква вина за това, капитане — сковано изтъкна Соркор.
— Нямам намерение да виня тях. Отговорна е нашата глупост. И така. Вече разполагаме с кораб, който бихме могли да продадем, но само след като сме се отървали от пътниците му и го почистим. — Той се усмихна предпазливо, задавайки най-важния въпрос. — Какво предлагаш да правим с онези клетници? Къде да ги свалим?
— Не можем просто да ги оставим на най-близкия бряг, сър. Това би било убийство. Половината от тях са болни, останалите са слаби. А ние не разполагаме с инструменти, които да им оставим. Нито с провизии, като изключим сухарите.
— Убийство — прекъсна го Кенит. — Ето една концепция, която ни е непозната. Макар че напоследък не съм хранил морски змии.
— Те си получиха заслуженото! — Соркор започваше да се дразни. — Дори нещо по-добро от онова, което заслужаваха, защото умряха бързо! — Той стовари юмрук върху дланта си, облещил очи.
Кенит тихо въздъхна.
— Соркор, аз не отричам това. Просто се опитвам да ти напомня, че двамата с теб сме пирати. Кръвожадни злосторници, които обхождат Вътрешния проход в търсене на кораби, които да нападнат и ограбят. Правим това в името на печалбите. Ние не сме болногледачки на роби, половината от които вероятно заслужават настоящото си състояние. Също като онези, които ти хвърли на змиите. Ние не сме закрилници на онеправданите. Пирати, Соркор. Ние сме пирати.
— С вас имахме сделка — упорито напомни Соркор. — За всеки жив кораб по един робски. И вие се съгласихте.
— Да. Така беше. Надявах се, че след като си се сблъскал с една подобна победа, ти ще осъзнаеш колко е безсмислено. Виж сега, Соркор. Да кажем, че положим неоправданите усилия и отведем това корито до Заграба. Мислиш ли, че тамошните жители ще ни приветстват и ще се зарадват, че оставяме триста и петдесет полумъртви от глад, парцаливи и болни отрепки, които да плъзнат край домовете им под формата на просяци, курви и крадци? Мислиш ли, че тези роби, които спасихме, ще ти благодарят, задето си ги изоставил?
— Те са благодарни, сър, до един — заяви заместникът. — По мое време аз бих бил адски благодарен да бъда оставен на някой бряг, дори и без залък хляб и каквато и да било дрипа, стига да съм свободен човек и да мога да дишам свеж въздух.
— Добре, така да бъде. — Кенит въздъхна шумно. — Щом сме започнали… Избери пристанище, Соркор, и ние ще ги отведем там. Ще искам само едно. По време на пътуването здравите от тях да започнат да почистват кораба. Бих искал да потеглим колкото се може по-скоро, докато онези змии са още сити. — Капитанът небрежно отмести поглед от Соркор. Той нямаше намерение да го остави да се къпе сред благодарността на освободените пленници. — Ти ще си ми нужен на борда на Мариета. Нека Рафо да поеме командването на другия кораб. Зачисли му хора.
— Слушам, сър — отвърна Соркор и с тежка крачка напусна каютата. Нищо не бе останало от възторжения човек, нахлул преди малко.
Той тихо затвори вратата след себе си.
Известно време капитанът остана загледан в нея, замислен. Със сегашната си постъпка той бе подложил на натиск лоялността на своя помощник. Развитие, накарало Кенит да поклати глава. Може би той сам си беше виновен. Той бе взел обикновен необразован моряк, подбран заради загатвания потенциал, и го бе издигнал до заместник-капитан. И му бе показал как да контролира хората. Мисленето, по необходимост, бе свързано с отговорността. Само че Соркор започваше да мисли прекалено много. Скоро на Кенит щеше да се наложи да решава кое от двете е по-ценно за него: неговият първи помощник или контролът над кораба и екипажа. Той въздъхна тихо. В този занаят инструментите се захабяваха тъй бързо.