Глава тринадесета
Преходи
Брашън се събуди с гурелясали очи и разтегнат мускул във врата. Утринната светлина се процеждаше през дебелите прозорци в края на каютата. Слаба, зеленикава заради водораслите върху стъклото, но все пак светлина. Достатъчна, за да му покаже настъпването на деня. И необходимостта от ставане.
Той спусна крака от хамака. Виновен. Чувстваше се виновен. Гузен. Защото бе прахосал всичките си пари, след като се бе зарекъл, че този път ще бъде по-разумен. Да, но това беше позната вина. А в настоящата имаше и някаква друга, по-остра добавка. А, да. Алтея. Девойката бе дошла тук миналата нощ, за да го помоли за съвет. А може би идването ѝ му се беше присънило. Във всеки случай той ѝ бе отвърнал с горчиви наставления, които не бяха съдържали никаква надежда. И никакво предложение за помощ от негова страна.
Морякът раздвижи рамене в опит да прогони тревогата. Той не ѝ дължеше нищо, нали така? Абсолютно нищо. Между двамата дори не бе съществувало приятелство. Брашън просто бе служил на борда на бащиния ѝ кораб, а тя бе присъствала като дъщерята на капитана. В такава ситуация място за приятелство нямаше. Що се отнася до стареца… да, Ефрън Вестрит бе проявил доверие към него във време, когато никой друг не бе пожелал да го стори. Само че той вече бе мъртъв. Толкоз.
И още нещо. Препоръките му може и да бяха придружени с жлъч, но бяха разумни. Ако Брашън можеше да се върне назад във времето, той не би спорил с баща си. Не, щеше да изтърпи безкрайните уроци, да се държи според традициите, да отбягва алкохола и киндина, да се ожени за посочената му девойка. И днес той, а не малкият му брат, щеше да е станал наследник на богатството на рода Трел.
Тази мисъл му напомни, че тъй като той не е наследник и са му останали само няколко монети, по-добре би било да съсредоточи мислите си върху себе си и своето положение, а не да се тревожи за Алтея. Девойката трябваше да се оправя сама. Да се прибере вкъщи. Нищо повече. Какво беше най-лошото, което можеше да ѝ се случи? Близките ѝ щяха да ѝ намерят подходящ съпруг. Тя щеше да си живее в удобен дом с прислуга и вкусна храна, да носи скъпи дрехи, ушити специално за нея, и да посещава безкрайна поредица от приеми и салони — от онези социални събития, които изглеждаха тъй важни за Търговците от Бингтаун. Той тихо изсумтя. Да можеше подобна злощастна съдба да сполети и него самия… Брашън се почеса по гърдите и по брадата, прокара ръце през косата си и се надигна. Време беше да си намери работа. Време беше да се умие и да се отправи към пристанището.
— Добро утро — обърна се той към Парагон, докато заобикаляше кораба.
Заради наклонения корпус се създаваше впечатлението, че на фигурата на носа ѝ е неудобно. Дали действително беше така? Брашън не събра смелост да пита.
Парагон бе скръстил мускулестите си ръце пред голата си гръд и стоеше обърнат към водите, където другите кораби влизаха и напускаха пристанището.
— Добър ден — поправи го корабът.
— Същото — съгласи се Брашън. — И крайно време да посетя пристанището. Трябва да си потърся нова работа.
— Аз не мисля, че тя се е прибрала — каза Парагон. — Мисля, че ако тя се беше прибрала, щеше да поеме по стария си път, сред скалите и през гората. А вместо това след сбогуването си тя пое по плажа обратно към града.
— За Алтея ли говориш? — попита Брашън, стараещ се да звучи безразлично.
Слепият кораб кимна.
— Тя се надигна още призори. — Думите почти звучаха като укор. — Птиците едва започваха да пеят, когато тя се размърда и излезе. Така или иначе тя почти не спа.
— Имала е много неща, над които да размишлява. Сутринта тя може да се е насочила към града, но съм готов да се обзаложа, че още преди края на седмицата ще се е прибрала. Къде другаде би могла да иде?
— Тук е единственото друго място — рече Парагон. — Значи днес ще си търсиш работа?
— Ако искам да ям, ще трябва да работя — потвърди морякът. — Затова отивам към пристанището. Мисля да се пробвам с ловните кораби, вместо при търговските. Чувал съм, че на борда на тези съдове човек можел да се издигне бързо. Освен това е лесно да бъдеш нает.