— Предимно защото много от моряците им умират — отбеляза корабът. — Така съм чувал, поне по времето, когато можех да чувам подобни слухове. Говори се, че те остават прекалено дълго в морето и претоварват корабите си. Това е причината да наемат повече хора от необходимото — не очакват, че всичките им моряци ще оцелеят.
— Аз също съм чувал подобни неща — неохотно призна Брашън. Той приклекна и седна на пясъка. — Но какво друго ми остава? Трябваше да послушам капитан Вестрит още в самото начало. За всичките тези години щях да съм спестил достатъчно пари. — Той издаде някакъв звук, който приличаше на смях, ала не съдържаше и капка веселие. — Ще ми се тогава някой да беше казал на мен да забравя глупавата си гордост и просто да си вървя у дома.
Парагон се вгледа в паметта си. Той смътно си спомняше съществуването на израз, който би представлявал идеален отговор…
— Ако желанията можеха да се сбъдват, никой нямаше да ходи пеш — заяви корабът и се усмихна, почти самодоволно. — Това е мисъл, за която не се бях присещал от много време.
— И забравена, тя си остава истина — изръмжа Брашън. — А на мен не ми остава друго, освен да ида на пристанището и да постъпя на някой от онези смрадливи ловни кораби. Там е повече касаплък, отколкото моряшки труд.
— Да, мръсна работа е — съгласи се Парагон. — На борда на някой честен Търговски съд човек се цапа с катран и подгизва от студена морска вода. Но на ловните кораби се цапаш с кръв, мас и карантии. Порежеш ли си пръста, ръката се инфектира и трябва да ти я отрежат. Ако изобщо оцелееш. Половината от времето за спане отива в отделяне на месото, ако корабът прибира и него. По-алчните собственици не осигуряват спални помещения, а карат моряците да се свиват редом със смрадливия товар.
— Колко окуражително — мрачно каза Брашън. — Но нима имам избор?
Парагон се засмя чудато.
— Как можеш да казваш подобно нещо? Ти притежаваш избора, който ми е отнет. Изборът, който всички хора приемат за даденост и така забравят за него.
— И кой ще да е този избор? — неспокойно попита морякът. В гласа на кораба бе започнала да се долавя налудна нотка. Налудният тон на момче, което дръзва да си представя.
— Престани. — Парагон изрече думата, задавен от желание. — Просто престани.
— Какво да престана?
— Престани да съществуваш. Ти си тъй крехко създание. С кожа, която е по-тънка от платно; с кости, по-крехки от която и да било рея. Във вътрешността си ти си пълен със солена влага, която чака да се излее и от най-малката цепнатина в кожата ти. За теб е толкова лесно да престанеш да съществуваш. Просто разкъсай кожата си и позволи на солената си кръв да се излее, позволи на морските създания да снемат плътта ти хапка по хапка, докато от теб не останат единствено шепа зеленикави кости, украсени със следи от зъбки. Тогава ти няма да мислиш и да чувстваш. Просто ще си престанал.
— Не искам да преставам — тихо каза Брашън. — Не и по такъв начин. Никой човек не иска да умира по такъв начин.
— Никой? — Парагон отново се изсмя, този път пискливо. — О, аз познавах неколцина, които искаха. И неколцина, които действително го сториха. Краят беше един и същ, без значение дали те го искаха.
— Едната има малък дефект.
— Сигурна съм, че грешите — с леден глас отвърна Алтея. — Те са сходни, с дълбоки тонове и са от най-високо качество. Обковът е от злато. — Тя се втренчи в бижутера. — Баща ми никога не ми е подарявал нещо, което да не притежава най-скъпа изработка.
Бижутерът леко раздвижи ръка, принуждавайки обиците да се преобърнат върху дланта му. Прикрепени към ушите на Алтея накитите бяха придавали незабележима изтънченост. Върху ръката му те изглеждаха дребни и простовати.
— Седемнадесет — предложи той.
— Трябват ми двадесет и три. — Тя се опита да прикрие облекчението си. На влизане се бе зарекла, че няма да продаде обиците за по-малко от петнадесет. И въпреки това тя възнамеряваше да изстиска всяка възможна монета. Не ѝ беше лесно да се раздели с тези накити, а нещата за продан бяха малко.
Майсторът поклати глава.
— Деветнадесет. Повече не мога да ви дам.
— Бих приела… — поде Алтея, внимателно загледана в лицето му. Виждайки, че очите му проблясват, тя додаде: — Ако прибавите два златни обръча, с които да ги заместя.
Половин час по-късно тя напусна магазина. Две непретенциозни сребърни обици бяха заменили онези, които Ефрън ѝ бе подарил за тринадесетия ѝ рожден ден. Алтея се стараеше да мисли за тях като за обикновена принадлежност. Тя все още разполагаше със спомена от връчването им. Докато пазеше него, същинските накити не бяха от значение. Те само биха ѝ донасяли допълнителни тревоги.