Вътре беше хладно и почти тъмно за погледа, току-що напуснал ярката лятна улица. Скоро зрението на Алтея се приспособи и тя можа да оцени простотата на мястото. Подът бе от борови дъски. И лавиците бяха дъсчени. Произведенията на Янтар бяха изложени върху парчета тъмен плат. Някои от по-изящните огърлици бяха прикрепени към стената зад тезгяха ѝ. Имаше и глинени гърнета, пълни с дървени мъниста във всевъзможни цветове.
Тук не се предлагаха единствено накити. Бяха изложени купи и паници, изработени с рядко умение и внимание към структурата на материала; дървени бокали, които биха направили чест на всяка кралска гощавка; гребени от ароматно дърво. И всеки един от тези артикули бе изработен от цялостно парче — никакво лепене и снаждане. Всеки един от тях бе извлечен от крилия го излишък. Имаше дори и стол, изработен от масивен дънер. Тази мебел не приличаше на нищо, което Алтея бе виждала по-рано: той нямаше крака, а представляваше загладена вдлъбнатина, където някой по-строен можеше да се настани. Именно в тази кухина, свила крака настрани, с надничащи изпод крайчеца на робата сандали, седеше Янтар.
Алтея се сепна, защото в първия момент погледът ѝ не бе забелязал стопанката. Сигурно заради цвета на кожата, косата и очите ѝ. Жената изглеждаше еднотипна, включително и откъм облекло; този цвят съвпадаше с медения оттенък на стола.
Съдържателката въпросително повдигна вежда към Алтея.
— Искала си да ме видиш? — тихо попита тя.
— Не — възкликна Алтея, откровено и инстинктивно. Тя се овладя и отвърна важно — Просто бях любопитна да видя онези дървени бижута, за които толкова слушам.
— Защото ти умееш да цениш скъпото дърво — кимна Янтар.
Думите ѝ почти не бяха притежавали интонация. Това заплаха ли беше? Ирония? Или обикновено твърдение? Алтея не можеше да определи. Но и не можеше да понесе някаква занаятчийка да ѝ говори по такъв начин. В името на Са, та тя беше дъщеря на бингтаунски Търговец, а тази жена беше обикновена нагла повлекана, пристигнала неотдавна и дръзнала да се настани на Дъждовната улица. Гневът и раздразнението, трупани от миналата седмица насам, неочаквано получиха цел.
— Имаш предвид моя жив кораб — отвърна Алтея с тона на предизвикателство. Какво право имаше тази жена да споменава Вивачия?
— Робството в Бингтаун разрешено ли е?
Отново нямаше изражение, което да бъде разчетено сред застиналото лице. Въпросът бе зададен като естествено продължение на предната реплика.
— Не, разбира се. Тези долни обичаи принадлежат на калсидците. Бингтаун никога няма да ги признае.
— Но нали — последва съвсем незначителна пауза — ти обяви живия кораб за твой. Нима можеш да притежаваш друго живо и мислещо същество?
— Тя е моя както би била моя една сестра. Роднина — изстреля Алтея. И самата тя не разбираше причината за неочаквания си гняв.
— Роднина. Разбирам.
С плавно движение Янтар се изправи. Тя се оказа по-висока от очакваното. Не беше привлекателна, още по-малко красива, но в нея имаше нещо пленително. Простоватите дрехи криеха плавни движения. Надиплената тъкан на робата ѝ отговаряше идеално на сплетената ѝ коса. Видът ѝ споделяше изчистената елегантност на произведенията ѝ. Очите ѝ уловиха погледа на Алтея и го задържаха.
— Ти казваш, че дървото е твоя сестра. — Янтар се усмихна, което изцяло промени лицето ѝ. — Може би между нас има повече общо, отколкото смеех да се надявам.
Дори тази дребна проява на дружелюбие изостри подозренията на Алтея.
— Надявала си се? — хладно каза девойката. — И защо си се надявала, че между нас може да има общо?
Усмивката леко се разшири.
— Защото това би улеснило нещата и за двете ни.
Алтея нямаше намерение да бъде принудена да задава друг въпрос.
Сред проточилото се мълчание Янтар въздъхна.
— Такова упорито момиче. Но аз се възхищавам дори и на това ти качество.
— Онзи ден ти следеше ли ме? В деня, в който те видях на пристанището, близо до Вивачия?
Алтеините думи прозвучаха почти обвинително, ала другата жена не се наскърби.
— Трудно бих могла да те следя — изтъкна стопанката на магазина — след като аз се намирах там преди теб. Трябва да призная, че при вида ти ми хрумна, че ти си следвала мен…
— Но ти ме гледаше по такъв начин — неволно възрази Алтея. — Не казвам, че лъжеш… Но ти гледаше към мен. Наблюдаваше ме.
Янтар бавно кимна, по-скоро на себе си, отколкото към момичето.
— И на мен тъй се струваше. А не бях излязла да търся теб. — Тя повдигна ръка към обиците си, разлюлявайки първо дракона и после змията. — На пристанището търсех робче с девет пръста. — Тя се усмихна чудато. — Вместо това ти ме намери. Има съвпадения, а има и съдба. Със съвпаденията съм повече от склонна да споря. Но малкото пъти, в които съм оспорвала съдбата, съм губила неизменно. По лош начин. — Тя тръсна глава и разлюля и четирите си обици. Погледът ѝ бе замислен, отдаден на взирането в спомени. Това трая няколко мига, подир което жената отново улови любопитния взор на Алтея. — Но това не се отнася за всички. На някои е отредено да влязат в спор със съдбата. И да я надвият.