На това Алтея не можеше да измисли отговор, затова предпочете да замълчи. А Янтар се приближи към една от лавиците си, за да смъкне кошница. Или поне нещо, което в първия момент девойката взе за кошница. При по-внимателното си вглеждане Алтея успя да установи, че предметът е бил изработен от цялостно парче дърво. Всички негови излишни стружки бяха се отлюспили, за да оставят дървена кошничка. При обръщането си Янтар разклати съдината: действие, придружено от мелодично дрънчене.
— Избери си един — покани жената, протягайки кошничката към нея. — Искам да ти направя подарък.
Съдът бе изпълнен с фигурки. Един бърз поглед към тях се оказа достатъчен, за да стопи Алтеиното желание да откаже високомерно. Техните форми и разнообразни цветове очароваха окото и настояваха да бъдат докоснати. Веднъж докоснати, те доставяха наслада на ръката. Такова разнообразие от цвят и текстура. И всички тези зърна бяха едри, големи колкото палеца на девойката. И всяко от тях бе уникално. Някои бяха украсени с абстрактни линии, други притежаваха формата на животни или цветя. Листа, птици, хляб, риба, костенурка… Алтея осъзна, че е взела съдината и рови из съдържанието ѝ, а Янтар я наблюдава с необичайно развълнувани очи. Паяк, виещ се червей, кораб, вълк, къпина, око, пълничко бебе. Всяко мънисто в кошничката изглеждаше привлекателно. В този момент Алтея осъзна очарованието на предлаганите тук стоки. Материалът, от който бяха изработени, с нищо не намаляваше ценността им. Съществуваха мнозина опитни занаятчии, а дърво с подобно качество бе достъпно за всеки платежоспособен, но Алтея за пръв път виждаше такова умение, съчетано с материал от подобно качество. Скачащият делфин можеше да бъде единствено делфин: никаква къпина, котка или ябълка не се бяха укривали в това парче дърво. Единствено делфинът се бе намирал там; единствено Янтар бе могла да го зърне и изведе.
Алтея не можеше да се спре на нещо и продължаваше да рови. Да търси най-съвършеното произведение.
— Защо искаш да ми направиш подарък? — неочаквано попита тя. Повдигнатият ѝ поглед улови гордостта, която Янтар изпитваше от труда си: жената сияеше заради начина, по който посетителката ѝ се бе вглъбила в търсене; жълтеникавите ѝ страни почти бяха придобили цвят, златистите очи блестяха като котешки.
Топлотата се бе предала и на гласа ѝ.
— Бих искала да станеш моя приятелка.
— Защо?
— Защото виждам, че ти вървиш срещу живота. Ти умееш да различаваш потока на събития, знаеш по какъв начин би могла да се вместиш в него за възможно най-малко усилие. Но вместо това ти му се противопоставяш. И защо? Защото ти поглеждаш към него и казваш: тази орис не е подходяща за мен, аз няма да ѝ позволя да ме споходи. — Янтар поклати глава, но усмивката ѝ превърна този жест в потвърждение. — Винаги съм се възхищавала на хората, които са способни да правят това. Те се срещат толкова рядко. О, разбира се, много на брой са онези, които високо се оплакват от дрехата, която съдбата им е изтъкала. Въпреки това те вземат въпросната дреха и я обличат; а повечето от тях я носят до края на дните си. Докато ти… Ти по-скоро би навлязла гола сред бурята. — И отново онази усмивка, изчезнала почти веднага след зараждането си. — И тъй като не бих искала да оставаш гола, аз ти предлагам подарък.
— Звучиш като гадателка — оплака се Алтея. И тогава пръстът ѝ докосна нещо на дъното на кошничката. Тя знаеше, че то ѝ принадлежи, още преди да го е стиснала с два пръста и да го е извадила, за да го разгледа. А когато го стори, тя не можеше да изтъкне причината, поради която го е избрала. Яйце. Обикновено дървено яйце, продупчено, за да бъде носено на китката или на шията. То имаше топъл кафеникав цвят, непознато за Алтея дърво, с влакна, които го обгръщаха. Сравнено с останалите съкровища от съдината то изглеждаше непретенциозно, ала прилягаше по съвършен начин в дланта ѝ, когато Алтея го обгърна.
— Може ли да задържа тази? — тихо попита тя и затаи дъх.
— Яйцето. — Усмивката на Янтар отново изникна и този път се задържа. — Змийското яйце. Да, можеш да го задържиш. Разбира се.