— И си сигурна, че не искаш нищо в замяна? — прямо попита Алтея. Тя знаеше, че въпросът е малко груб, но Янтар притежаваше излъчване, което загатваше, че един момент на грубост би коствал далеч по-малко от приемането на грешната предпоставка.
— В замяна — веднага отвърна другата — ще искам от теб единствено да ми позволиш да ти помогна.
— Да ти позволя да ми помогнеш? В какво?
Янтар продължаваше да се усмихва.
— Да отхвърлиш съдбата — отвърна тя.
Уинтроу съедини шепи, напълни ги с блудкава вода и наплиска лицето си. С въздишка младият юноша отпусна ръце обратно в кофата, за да ги охлади поне за момент. Спуканите мехури, бе го успокоил баща му, се превръщали в мазоли.
— Само за седмица ще оправим тези жречески ръчички, ще видиш — весело заяви баща му последния път, когато благоволи да си припомни съществуването на сина си. Уинтроу не бе отговорил.
Той не можеше да посочи друго време, в което се е чувствал толкова уморен. Благодарение на обучението си юношата можеше да осъзнае остротата, с която ритъмът на тялото му е нарушен. Вместо да става едновременно с изгрева и да се оттегля в постелята при настъпването на мрака, баща му и неговите помощници го принуждаваха да се съобразява с нов режим, изкуствено основан на вахти и камбани. Нямаше нужда от подобна жестокост: корабът все още стоеше на котва, в пристанището. И въпреки това те бяха неотклонни. Сама по себе си изискваната от него работа не беше сложна, стига умът и тялото му да получеха почивка между уроците. Но вместо това Уинтроу се оказваше събуден в часове, които му изглеждаха безсмислени, и бе принуден да се катери по мачти, да шие платна, да почиства палубата. И всяка отправена му заповед биваше съпътствана с едва доловима насмешка. Уинтроу бе уверен, че би могъл да се справи с всичко, изисквано от него, ако не беше тази вечна подигравка.
Той изтегли пламтящите си ръце от кофата и предпазливо попи влагата с един парцал. Огледа котвеното помещение, превърнало се в новия му дом. Грубо сплетен хамак се бе протегнал в единия ъгъл. Дрехите му бяха окачени редом с вериги. И последната дължина въже бе прилежно стегната. Пукнатите мехури върху дланите на юношата свидетелстваха за усърдието му.
Той взе най-чистата си риза и я облече. Да се преобува беше излишно: другите си панталони Уинтроу бе изпрал снощи, но в затвореното помещение те не бяха смогнали да изсъхнат и все още влажнееха. И бяха започнали да се сдобиват с миризма на мухъл.
Момчето се сви върху дъските — тук нямаше достатъчно място, за да се настани удобно. То отпусна глава върху ръцете си и зачака тропането по вратата, което щеше да го призове в капитанската каюта. Тъй като снощи той бе направил опит да напусне кораба, Торг бе започнал да го заключва във времето, отредено му за сън.
Макар и заел неудобна позиция, той успя да задреме. Събуди го рязкото отваряне на вратата.
— Капитанът те търси — оповести Торг. Докато се обръщаше, грубиянинът додаде: — Макар да не проумявам как е възможно да си изтрябвал някому.
Уинтроу не обърна внимание на подмятането и болката в пищялите си, а го последва мълчаливо. Вървешком той се опита да раздвижи рамене. Колко хубаво беше отново да стои изправен.
— По-бързо! Никой няма цял ден да чака да се тътриш.
Тялото на Уинтроу се подчини механично и се постара да ускори вървежа си. Макар на няколко пъти Торг да го бе заплашвал с възлено въже, помощникът не бе нанесъл нито един удар. А освен това тези заплахи се бяха случвали само когато баща му и първият помощник не се навъртаха наоколо, което навеждаше Уинтроу на мисълта, че Торг много би искал, но не смее да го удари. Но дори самият факт, че той е способен на това, караше момчето да изпитва тръпки от близостта му.
Торг го съпроводи досами капитанската каюта: очевидно той нямаше доверие на момчето. Пък и самият Уинтроу смяташе, че той няма основание. Макар че баща му многократно бе изтъквал, че повелите на Са включват покорство и почит към родителите, Уинтроу бе решил, че при първата изникнала възможност той ще напусне кораба и ще се върне в манастира си. Имаше моменти, в които това решение бе единственото, което му позволяваше да продължи.
Без да откъсва поглед от него, Торг потропа на вратата и я отвори при долетелия отговор.
Баща му вече бе заел мястото си край малка масичка, покрита с бяла покривка и съдини. Масата бе приготвена за двама; за един смущаващ момент Уинтроу остана на прага, решавайки, че прекъсва някакъв личен разговор.
— Влез — каза баща му с известно отегчение в гласа. — И затвори вратата — додаде той по-меко.