Накрая момчето промълви:
— Са ни учи, че никой не може да определя живота на друг. Дори и да плениш плътта му и да му забраниш да изрича мислите си, дори и да му отрежеш езика, пак не би могъл да откраднеш душата му.
За момент баща му остана загледан в него. Той също вижда непознат, помисли си Уинтроу.
— Ти си страхливец. Проклет страхливец — проговори Кайл. И пристъпи към него.
Уинтроу трябваше да събере цялата си воля, за да не трепне, докато баща му пристъпваше край него. Но Кайл просто го подмина, отвори вратата и с крясък повика Торг. Вторият помощник се отзова с бързина, която загатваше на Уинтроу, че мъжът се е навъртал наблизо, може би дори е подслушвал. Но Кайл Хейвън не обърна внимание на това. А може би не се интересуваше.
— Отведи момчето обратно в каютата му — нареди баща му. — Не го изпускай от очи и се погрижи то да се е запознало с всичките си задължения още преди отплаване. И го дръж далеч от очите ми.
Последните думи Кайл изрече с разпалено наскърбление.
Торг рязко раздвижи глава и Уинтроу мълчаливо се надигна да го последва. Със свито сърце юношата разгада усмивката върху лицето на втория помощник. Баща му го беше поверил изцяло върху грижите на негодника. И Торг го знаеше.
За момента морякът се ограничаваше да го отвежда към жалката му тъмница. Уинтроу успя да сведе глава в последния миг преди блъсването си. Той залитна, но съумя да запази равновесие и да не падне. Прекалено отчаян, юношата не обърна внимание на хапливото подмятане, с което Торг затвори вратата подире си. Грубото резе щракна; това означаваше шест часа самота.
Торг дори не му беше оставил свещ. Уинтроу пипнешком откри хамака, покатери се вътре и се постара да се намести удобно. И застина. Корабът леко се поклащаше във водите. Тук достигаха единствено приглушени звуци. Той се прозина — храната и умората изтласкваха гнева и отчаянието. По навик той започна да подготвя ума и тялото си за почивка, като се протегна доколкото хамакът позволяваше, и раздвижи мускулите си.
Умствените упражнения бяха по-трудни. При пристигането си в манастира жреците го бяха научили на простоват ритуал — да простиш на деня. Нещо, което беше по силите и на най-невръстния: от теб се искаше само да си припомниш изминалия ден, да отхвърлиш неприятните моменти като нещо безвъзвратно отминало и да запомниш като дарове уроците, придобити в моменти на просвещение. С напредването си послушниците преминаваха към по-сложни вариации на това упражнение; те се научаваха да балансират деня, да поемат отговорност за собствените си дела и да се учат от тях, без да допускат вина или съжаление. Но Уинтроу не смяташе, че ще успее да изпълни това упражнение тази вечер.
Странно. Колко лесно беше да обича наставленията на Са и да медитира в спокойните подредени дни на храма. Зад масивните каменни стени беше лесно да се разгадае проникващият във всичко порядък; лесно беше вглеждането в животите на земеделци, овчари и прекупвачи, последвано от разбирането, че голяма част от мъката им е породена от тях самите. Сега, когато Уинтроу се намираше сред този, по-рано наблюдаван от разстояние живот, той пак можеше да види част от този порядък, само че се чувстваше прекалено изнурен, за да го разглежда и търси начини да го изменя. Той се бе заплел в нишките на собственото си пано.
— Не зная как бих могъл да спра това — тихо промълви той в мрака. И натъжен като изоставено дете се зачуди дали някой от наставниците му скърби за него.
Той си припомни последното си утро в манастира и дървото, оформило се от парчетата цветно стъкло. Уинтроу винаги се бе гордял със способността си да призовава трайна красота. Но дали това беше способност? Или бе нещо, заслугата за което в действителност се полагаше на наставниците, които изолираха Уинтроу от света и му предоставяха място и време, в което той да работи? Може би в онази специфична атмосфера всеки би могъл да се превърне в подобен творец. Може би единственото забележително у него бе предоставеният му шанс. За миг той остана потресен от собствената си посредственост. Той не притежаваше нито една забележителна черта. Нищожен и тромав юнга, за когото дори не си заслужава да говори човек. Той щеше да изчезне във времето, без да остави никакви следи подире си. Почти усети как започва да се стопява в мрака.
Не. Не! Той нямаше да изчезне. Щеше да се вкопчи в себе си и да се бори. И нещо щеше да се случи. Нещо. Може би от манастира щяха да изпратят човек, който да се поинтересува от причините за проточилото се отсъствие…
— Мисля, че се надявам на спасение — уморено си каза той. Ето. Това беше амбиция. Да остане жив и да остане себе си, докато някой друг не го спаси. Той не беше сигурен дали… дали…