Тук започваше да се разгръща поредна мисъл, но чернотата на съня я удави.
Сред притъмнялото пристанище Вивачия въздъхна. Тя скръсти изящните си ръце пред гърдите си и се загледа в ярките светлини на нощния пазар. В мислите си тя потъна дълбоко, тъй дълбоко, че внимателният допир до корпуса ѝ я сепна.
— Роника! — с тиха изненада възкликна тя.
— Да, аз съм. Пази тишина, бих искала двете с теб да разговаряме лично.
— Както предпочиташ — отвърна Вивачия, заинтригувана.
— Искам да зная дали… Ето какво. Алтея ми изпрати съобщение. Тя се притесняваше, че с теб не всичко е наред. — Гласът на възрастната жена трепна. — В действителност бележката е пристигнала преди няколко дни. Една от слугините сметнала, че не е нещо важно, и я оставила в кабинета на Ефрън. Едва днес я намерих.
Ръката на старицата все още бе опряна върху корпуса. Вивачия можеше да разчете част от чувствата ѝ, но не изцяло.
— За теб е трудно да влизаш в онази стая, нали? Също както е мъчително да идваш тук, при мен.
— Ефрън — задавено прошепна Роника. — Той… Той тук ли е? Той може ли да говори с мен?
Вивачия тъжно поклати глава. Тя бе свикнала да вижда тази жена през очите на Ефрън или на Алтея. Двамата я бяха виждали като непоколебима, неотстъпчива и властна. Но тази нощ, в тъмните ѝ дрехи със сведена глава, тя изглеждаше тъй дребна и крехка. Вивачия копнееше да ѝ достави удоволствие, но не можеше да лъже.
— Не. Боя се, че нещата не стоят така. Аз притежавам неговите знания, но те са преплетени с още толкова много неща. И все пак, когато те поглеждам, аз чувствам като собствена обичта, която той е изпитвал към теб. Това помага ли?
— Не. — Роника също бе искрена. — Тази мисъл донякъде ме утешава, но тя не би могла да замени силните обятия на Ефрън или съветите му. Корабе, какво да правя? Какво да правя?
— Не зная — отвърна Вивачия. Мъката на Роника пораждаше смущение и сред нея самата, което тя изрази в думи. — Ужасява ме, че ти се обръщаш към мен с това питане. Ти би трябвало да знаеш какво да направиш. Ефрън със сигурност вярваше, че е така. — Тя добави със замислен глас. — На себе си той гледаше като на прост моряк. Човек, който умее да насочва кораби. Ти си била мъдростта в семейството, онази, чийто поглед достига по-далеч. Той разчиташе на това.
— Наистина ли?
— Разбира се. Как иначе би могъл да отплава в открито море и да те оставя да се грижиш за всичко?
Роника мълчеше. Единственият ѝ отговор представляваше тежка въздишка.
Вивачия тихо добави:
— Мисля, че той би те посъветвал да се довериш на своята преценка.
Старицата уморено поклати глава.
— Боя се, че си права. Вивачия, знаеш ли къде е Алтея?
— Къде се намира в момента ли? Не. Ами ти?
Роника отвърна колебливо:
— Не съм я виждала от утрото на първия ден след смъртта на Ефрън.
— Аз я виждах на няколко пъти. При последното ѝ идване Торг слезе на кея и се опита да я отведе. Тя го блъсна във водата и се отдалечи, а останалите се смееха.
— Тя добре ли е?
— Колкото ние двете с теб сме добре — поклати глава Вивачия. — Измъчена, наранена и объркана. Но тя ми каза да оставам търпелива. И че всичко в един момент щяло да се оправи. И ми каза да не вземам нещата в свои ръце.
Роника кимна.
— Аз самата щях да ти кажа същото. Смяташ ли, че ще успееш да следваш тези заръки?
— Аз ли? — Корабът едва не се засмя. — Роника, аз съм три пъти Вестрит. Боя се, че ще имам толкова търпение, колкото са имали предците ми.
— Честен отговор — призна Роника. — От теб искам единствено да опиташ. Не, ще те помоля и за още нещо. Ако дъщеря ми се появи още веднъж, ще ѝ предадеш ли нещо? За мен това е единственият начин да се свържа с нея.
— Разбира се. Ще се погрижа никой друг да не чуе съобщението.
— Добре. Кажи ѝ, че я моля само да ме посети. Двете с нея не сме онези противнички, които тя смята, че сме. Но сега няма да се впускам в подробности. Просто я помоли да дойде да ме навести.
— Ще го сторя. Но не съм сигурна, че тя ще го стори.
— Аз също, корабе. Аз също.
Глава четиринадесета
Семейни дела
Кенит не отведе пленения кораб до Заграба.
Той се притесняваше, че тумбестата кофа може да заседне в някой от многобройните тесни канали и пясъчни ивици, предшестващи пиратското пристанище. Вместо това, подир напрегнато обсъждане, двамата със Соркор решиха, че Килнат би бил по-подходяща крайна спирка. Капитанът смяташе, че това поселище е особено подходящо: нима Килнат не бе основан от пътниците на изпаднал в бедствие робски кораб, успешно вдигнали се на бунт? Соркор не бе споделил веселието му при споменаването на този факт; в началото той се бе противил, защото на Килнат имаше единствено пясък, скали и скариди. Що за бъдеще щели да имат робите там? Във всеки случай по-добро от онова, което би ги очаквало след разпродажбата им, бе изтъкнал Кенит. Помощникът му бе продължил да се въси, но капитанът бе настоял на своето. Пътуването до този бряг им бе отнело шест дни, далеч по-малко от достигането на Заграба. Според Кенит това време бе вложено добре.