Част от спасените от Соркор роби бяха починали; гневът и болестите не си отиваха при обявяването на свободата. За чест на Рафо и преките му подчинени трябваше да се каже, че те бяха почистили кораба по отличен начин. От него вече не се носеше онази противна позната воня, но въпреки това Кенит все тъй настояваше Мариета да плава откъм наветрената му страна: той нямаше намерение да рискува със зарази. По същата причина капитанът не бе допуснал никой от освободените роби на борда на кораба си. Той бе обяснил това си решение със заявлението, че претъпкването на Мариета, целящо да освободи малко място на пленения Сполука, не би помогнало никому. Робите трябваше да се задоволят с настаняване върху палубите и сред каютите на изядения от змиите екипаж. Някои от по-здравите бяха впрегнати на служба, за да облекчат работата на минималния екипаж. Този непознат труд беше тежък за тях, особено предвид слабостта им.
Въпреки това и въпреки продължаващите смъртни случаи, на пленения кораб цареше висок дух. Бившите роби бяха смешно благодарни за свежия въздух, за нищожните дажби осолено свинско, по-рано представлявало лакомство единствено за екипажа на робовладелците, и за малкото риби, които те успяваха да уловят. Соркор бе успял да прогони змиите с няколко залпа от балистата на борда на Мариета. Мъртвите все така биваха изхвърляни зад борда, само че телата им просто изчезваха към дъното, а не между изчакващи челюсти. Това също се бе отразило благоприятно на духа, макар че Кенит не проумяваше каква разлика би имало за мъртвите.
Те достигнаха Килнат по време на прилив, когато напиращите води им помогнаха да прекосят канала, отвеждащ до залива. Останките от наклонен, изхвърлен на брега кораб стърчаха в далечния край на крайбрежието. Самото селце представляваше редица къщи и колиби, разположени успоредно на брега. Всички тези приюти бяха изработени от корабни дъски, отломки и камъни. От комините се виеше дим. Две грубо сглобени риболовни лодки бяха привързани към паянтов кей; още няколко малки лодки, сред които и брезентови, бяха издърпани на песъчливия бряг. Веднага личеше, че това не е особено заможно поселище.
Мариета предвождаше. С неохотна гордост Кенит трябваше да признае, че префасониралите се в моряци роби, които понастоящем изграждаха главната част от екипажа на Сполука, не го посрамиха. Те все още не притежаваха особен опит, ала работеха с оживление; достатъчно сносно доближиха големия кораб и спуснаха котвите му добре. На мачтата на Сполука се развяваше Гарвановият стяг, познат из всички пиратски островчета като емблемата на Кенит. Докато двата кораба спуснаха лодки, на брега вече се бе струпала любопитна тълпа. Тази сбирщина от бежанци и бивши роби не притежаваше съд по-голям от риболовна платноходка. Два търговски кораба, спускащи котва в заливчето им, несъмнено представляваха повод за удивление.
Кенит се задоволи да изпрати Соркор на брега с новините, че приема предложения за закупуването на Сполука. Капитанът се съмняваше, че някой в това нищожно поселище ще разполага с достатъчно пари, за да оправдае усилията, вложени в това начинание, но той бе решен просто да приеме най-доброто предложение и да се отърве и от смрадливия кораб, и от робите, изпълвали търбуха му. Той не си позволи да размишлява над изчисления за печалбите, които живият товар би им донесъл, ако Соркор бе склонил да се вслуша в мъдростта му и бе приел да се отправят към Калсид, където да го продадат. Тази възможност беше изгубена безвъзвратно; нямаше смисъл да разсъждава повече над нея.
Малка флотилия гребни лодки неочаквано се отдели от брега и се насочи към Сполука. Робите вече се бяха струпали край перилата на кораба, нетърпеливи да напуснат плаващия си затвор. Кенит не бе очаквал местните да проявяват такова нетърпение в посрещането му. Какво пък, още по-добре. Колкото по-бързо Сполука бъдеше разтоварен и продаден, толкова по-бързо Кенит щеше да може да се отправи към по-доходоносни начинания.